Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 274

Никоя ли от нас няма да повдигне въпроса?

— Е — преглъщам.

— Е, какво? — Гласът на Сейди прозвучава ясно и остро като диаманта.

И аз автоматично разбирам, че тя си мисли същото.

— Какво според теб ще стане, когато аз… когато…

— Искаш да кажеш дали най-сетне ще се отървеш от мен ли? — обажда се Сейди с обичайния си пренебрежителен тон.

— Не! Исках да кажа…

— Да, знам! Ти просто нямаш търпение да се отървеш от мен! Писнало ти е от мен! — Брадичката й потреперва, но пак успява да се усмихне. — Ами, не мисля, че ще стане съвсем веднага.

Очите й се впиват в моите и аз разчитам посланието им: Не се огъвай! Никакво циврене! Вирни брадичка!

— Значи все пак няма отърване от теб, а? — решавам да вляза в тона й аз и някак си успявам да прозвуча подигравателно. — Страхотно!

— Опасявам се, че е така.

— Мечтата на всяко момиче! — подбелвам театрално очи. — Властен призрак, който да го преследва до края на вечността!

— Властен ангел-пазител — поправя ме безапелационно тя.

— Госпожице Лингтън? — Възрастният мъж наднича от вратата на погребалния дом. — Можете да заповядате, когато сте готова!

— Благодаря! Само секунда!

Когато вратата се затваря, аз започвам да оправям якето си, макар че изобщо няма нужда. Стягам колана си, проверявам нещо някъде да не виси, печеля още трийсет секунди.

— Е, значи просто мятам огърлицата вътре и след две минути пак ще се видим, нали? — старая се да звуча делово аз.

— Да, аз съм си тук — кимва Сейди и потупва пейката, на която седи.

— А после ще отидем на кино. Или нещо подобно.

— Става — кимва тя.

Правя крачка напред, а после се заковавам на място. Знам, че играем игра. Но не мога да оставя нещата така. Обръщам се, дишайки тежко, решена да не се огъвам. Решена, че не мога да я предам.

— Но… просто в случай… Просто в случай, че… — Не съм в състояние да го изрека. Не мога дори да си го помисля. — Сейди, за мен беше…

Всъщност няма нищо за казване. Защото думите просто няма да бъдат достатъчни, за да опишат какво означава за мен да съм познавала Сейди!

— Да, знам — прошепва тя и очите й се превръщат в две тъмни, блестящи звезди. — За мен също. А сега върви!

Когато се озовавам до вратата на погребалното бюро, се обръщам и я поглеждам за последен път. Сейди седи, изпънала гръб, леко наклонила бледия си дълъг врат, свила елегантно крака под себе си. Ефирната перленосива рокля обгръща нежно крехкото й тяло. Гледа право напред, петите й са в перфектна линия една с друга, ръцете й почиват на коленете. Седи напълно неподвижна. Чака.

Изобщо не мога да си представя какво ли й минава през ума.

Стоя си аз пред вратата, а тя внезапно ме забелязва, че я гледам, вдига брадичка, дарява ме с ослепителна, победоносна усмивка и изкрещява възторжено:

— Дръж!

— Дръж! — провиквам се в отговор и й изпращам въздушна целувка.

А после се обръщам и тръгвам решително напред.