Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 273

— И какво по-точно видя? — простенвам засрамена.

— Всичко! — отговаря безгрижно тя. — И трябва да ти кажа, че шоуто си го биваше!

— Сейди, невъзможна си! — Хващам се за главата. — Възпитаните хора не гледат другите как правят секс! Има закони срещу подобно нещо!

— Имам само една забележка, мъничка де — изрича тя, без изобщо да обръща внимание на възмущението ми. — Или по-точно… предложение. Нещо, което много обичахме по мое време.

— Не! — провиквам се ужасено. — Никакви предложения!

— Е, ти губиш! — свива рамене тя и започва да оглежда маникюра си, като от време на време ми хвърля погледи изпод миглите си.

Добре де! Разбира се, че успя да събуди любопитството ми! И наистина искам да знам какво е предложението й!

— Окей — изричам накрая. — Сподели с мен своята гениална идея за секс от двайсетте! Но гледай тя да не включва някой странен крем, който няма изтриване!

— Така… — започва Сейди и се привежда към мен.

Но преди да успее да продължи, погледът ми внезапно улавя нещо над рамото й. Вцепенявам се и затаявам дъх. Възрастен мъж с черно палто отключва вратата на погребалното бюро.

— Какво има? — проследява погледа ми Сейди. — О!

— Да. — Едва преглъщам.

Но към този момент възрастният мъж също ме е забелязал. Пък и сигурно не е трудно да бъда забелязана, седнала с изправен като струна гръб на пейката, вторачена директно в него.

— Добре ли сте? — пита разтревожено той.

— Ами… здравейте! — Насилвам се да се изправя на крака. — Аз всъщност… Дойдох да посетя вашия… да изразя почитанията си… Става въпрос за моята пралеля — Сейди Ланкастър. Доколкото знам, вие сте… това е мястото, където…

— Аааа! — кимва печално той. — Разбира се, тук е.

— Може ли… да… я видя?

— Разбира се — кимва повторно той. — Естествено. Само ми дайте минутка, за да отворя бюрото и да пооправя някои неща. Ще ви повикам, госпожице…

— Лингтън — представям се аз.

— Лингтън — повтаря той и очите му блясват в знак, че се е сетил коя съм. — Разбира се, разбира се. Ако желаете да влезете, бихте могли да почакате в нашата стая за семейството…

— Само след минута — отвръщам и го дарявам с нещо, което се надявам да прилича на усмивка. — Просто трябва да… проведа един телефонен разговор.

Собственикът на погребалното бюро изчезва вътре. В продължение на няколко секунди не мога да помръдна. Иска ми се да можех да удължа този момент цяла вечност. Иска ми се да не правя онова, което трябва да направя. Така де, ако не призная реалността на този факт, нищо няма да се случи, нали така?

— Огърлицата в тебе ли е? — обажда се Сейди зад мен.

— Разбира се! Нали ти я показах? — И я вадя от чантата си.

— Хубаво. — Усмихва се, но усмивката й е напрегната, меланхолична.

Веднага ми става ясно, че отдавна е забравила за своя сексуален съвет от двайсетте.

— Е, готова ли си? — Опитвам се да звуча безгрижно. — Места като това са обикновено доста депресиращи…

— О, аз не възнамерявам да влизам! — махва с ръка тя. — Ще остана тук и ще чакам. Тук ми е далеч по-добре!

Свеждам глава. Не знам как да продължа. И не знам как да изрека онова, което всъщност си мисля. Мисълта, която се върти ли, върти в главата ми като тон на зловеща песен, който с всяка следваща секунда става все по-силен и непоносим.