Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 249

Изпадам в пълна безтегловност, докато осъзнавам значимостта на този факт. Значи всичко е било лъжа. Целият свят си мисли, че той е гений на бизнеса, който е започнал с две малки монети. Е, по-скоро с половин милион банкноти!

И е прикрил добре този факт, така че никой да не разбере. Сигурно е разбрал, че картината е на Сейди още в мига, в който я е зърнал. Сигурно е разбрал, че е била нейна. Но е оставил света да си мисли, че момичето от портрета е на някаква си тъпа слугиня на име Мейбъл. Нищо чудно и той самият да е подхвърлил тази история! По този начин се е подсигурил никой да не чука на вратата на фамилията Лингтън, за да ги разпитва за красивото момиче от картината.

— Лара? — Ед размахва ръка пред очите ми. — Кажи нещо! Какво има?

— Годината 1982 — изричам и вдигам отнесено поглед. — Познато ли ти звучи? Това е годината, през която чичо Бил е основал компанията си! С неговите прословути „две малки монети“! — Обозначавам кавичките с пръсти. — Или по-точно, с половин милион паунда! Което той някак си е пропуснал да спомене. Защо ли? Може би защото парите изобщо не са били негови!

Настъпва тишина. Виждам как Ед бързо сглобява пъзела.

— Исусе Христе! — възкликва и вдига очи към мен. — Ама това е невиждана измама!

— Така е — преглъщам. — Невиждана.

— Значи цялата история за двете малки монети, семинарите, книгата, филма…

— Са пълна лъжа!

— Ако бях на мястото на Пиърс Броснан, още сега щях да звънна на агента си, за да откажа участието си! — вдига комично вежди Ед.

И аз бих се разсмяла, ако не ми идваше да се разплача. Ако не бях толкова бясна на чичо Бил и отвратена от подлата му постъпка!

Това е била картината на Сейди. Лично нейната. За да си прави с нея каквото иска — да я задържи или продаде. А той я е взел, използвал я е и никога не е споменал за нея. Как смее? Как смее?!

С болезнена яснота сякаш виждам една паралелна вселена, в която някой друг — някой почтен, като баща ми например — е открил картината и е постъпил така, както трябва да се постъпи. Виждам Сейди, седнала на фотьойла в старческия дом, с любимата си огърлица, наслаждавайки се на красивия си портрет, докато годините й отлитат и докато смъртта не склопи очите й.

Или може би щеше да я продаде. Но все пак правото да я продаде щеше да бъде нейно. Така картината щеше да се превърне в нейната слава! Почти виждам как я извеждат от старческия дом и я водят в Лондонската портретна галерия, за да види картината си. Виждам радостта, която щеше да я изпълва. Виждам я дори как си седи във фотьойла, а някой любезен млад архивар й чете писмата на Стивън.

А чичо Бил я е ограбил! Лишил я е от години наред щастие! И точно затова никога няма да му простя!

— Тя е трябвало да знае! — извисявам глас, неспособна повече да сдържам гнева си. — Сейди е трябвало да знае, че картината й виси тук! А сега си замина, без да има никаква представа за този факт! Това не е честно! Изобщо не е честно!