Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 251

— Нямала е търпение да потракат кокали — уведомявам аз Малкълм Гледхил.

Ед ме поглежда слисано, след което избухва в смях.

— Вече би трябвало да тръгвам… — промърморва Малкълм Гледхил.

Сигурно сме му предостатъчни за един ден. Вдига куфарчето си, кимва ни и бързо изчезва. Няколко секунди по-късно го чувам как буквално тича надолу по мраморните стълби.

Поглежда към Ед и се усмихвам.

— Извинявай за това отклонение от вечерта!

— Няма проблеми — поглежда ме закачливо той. — Е, някакви други стари майстори, които желаеш да ми разкриеш тази вечер? Някакви отдавна изгубени семейни скулптури? Някакви нови парапсихични разкрития? Или просто да отидем на вечеря, а?

— Вечеря! — отсичам и ставам.

Поглеждам към Сейди. Тя продължава да си седи, вдигнала крака на пейката, жълтата й рокля се пилее около нея, а тя се взира в своето двайсет и три годишно „аз“, като че ли иска да го погълне в себе си.

— Идваш ли? — питам тихо.

— Разбира се — отговаря Ед.

— Засега ще остана — отговаря Сейди, без да помръдне. — Вие вървете. Ще се видим по-късно.

Тръгваме с Ед към изхода, но преди да излезем, аз се обръщам и поглеждам за последен път към Сейди. Тревожа се за нея. Искам да се уверя, че е добре. Обаче тя изобщо не ме забелязва. Продължава да гледа своето младо „аз“ като хипнотизирана. Сякаш иска да остане тук цяла нощ, заедно с картината. Сякаш иска да си навакса изгубеното време.

Сякаш в крайна сметка е открила онова, което толкова години е търсела.

Двайсет и пета глава

Никога досега не съм си отмъщавала. Заради когото и да било. И сега установявам, че тази работа е малко по-сложничка, отколкото очаквах. Чичо Бил е в чужбина и никой не може да се свърже с него. (Е, неговите хора, разбира се, могат да се свързват с него — просто използват това извинение за пред досадната му племенница, която все го преследва.) А аз не искам нито да му пиша, нито да го търся по телефона. Този разговор трябва да се проведе очи в очи. Поради което засега се отлага.

И задачата ми никак не се улеснява от отношението на Сейди, която изведнъж се е превърнала в стожер на морала. Смята, че човек не трябва да живее в миналото, че станалото — станало и че аз би трябвало да престана „да нареждам като пастор, скъпа“.

Обаче на мен въобще не ми пука на какво мнение е тя! Отмъщението е сладка отрова, която с готовност ще погълна! Колкото повече мисля за чичо Бил, толкова повече се навивам и толкова по-силно ми се иска да звънна на татко и всичко да му разкажа. Но по някакъв странен начин все пак успявам да запазя самообладание. Няма смисъл да бързам. Всички знаят, че отмъщението е блюдо, което се сервира тогава, когато си разполагал с достатъчно време, че да се заредиш с порядъчни количества язвителност и гняв. Пък и не може да се каже, че доказателството ми ще хукне нанякъде. Картината надали ще изчезне от Лондонската портретна галерия. Нито пък така нареченото споразумение за конфиденциалност, което чичо Бил е подписал преди толкова много години. Ед вече ми е наел адвокат, който ще предприеме съответните процесуални действия в мига, в който му дам картбланш. Което пък ще направя веднага, след като се изправя очи в очи с чичо Бил и го видя как се гърчи като червей пред мен. Такава е великата ми цел! (Ако се опита да пълзи в краката ми, това ще бъде черешката на сладоледа, но не смея да се надявам чак на такъв лукс.)