Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 248
Софи Кинсела
— Погледни! — промърморвам тихичко. — Погледни името!
— О! — Най-сетне загря! Една наносекунда по-късно вече стои точно за Малкълм Гледхил и наднича през рамото му.
— Какво да погледна? — обажда се Ед сащисано, но аз почти не го чувам. Жадно наблюдавам Сейди как чете, виждам я как се смръщва, после ахва и накрая вдига очи.
— Уилям Лингтън! Продал я е за петстотин хиляди паунда!
— Уилям Лингтън ли? — зяпвам аз. — Искаш да кажеш… чичо Бил?!
Думите ми оказват моментален и доста краен ефект върху нещастния Малкълм Гледхил. Той подскача от мястото си, притиска писмото до гърдите си, пребледнява, после почервенява, пак поглежда писмото, после пак го притиска към гърдите си.
— Какво… какво казахте, моля?
На мен самата ми е доста трудно да го повярвам.
— Уилям Лингтън е човекът, продал картината на галерията — изричам с надеждата да прозвуча твърдо, но всъщност едва чувам гласа си. — Това е името под вашето споразумение!
— Хайде бе! Шегуваш се! — блясват очите на Ед. — Собственият ти чичо?
— За половин милион паунда!
Малкълм Гледхил изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.
— Нямам представа как се сдобихте с тази информация! — обръща се жалостиво той към Ед. — Моля ви! Вие се свидетел на факта, че аз не съм разкривал нищо пред госпожицата! Нали така?!
— Значи тя е права, така ли? — повдига вежди Ед.
Ала това като че ли още повече паникьосва горкия човечец.
— Нямам право да кажа дали е права или не… дали… — Не довършва и попива потта от челото си. — Вие сте свидетел, че този документ нито за миг не е напускал ръцете ми, нито за миг не е бил оставян без надзор, нито за миг…
— Няма нужда да се укорявате — махва спокойно с ръка Ед. — Тя чете мисли!
Главата ми започва да бучи от мисли, които се завъртат в кръг, докато се опитвам да превъзмогна шока си и да осмисля наученото. Чичо Бил е притежавал картината. Чичо Бил е продал картината. В този миг в съзнанието ми зазвучават думите на татко: „… бяха сложени на склад и години наред стояха там. На никого не му се занимаваше с тези стари вещи. Докато накрая Бил се зае и оправи всичко… Трудно е да си го представиш днес, но тогава Бил не беше от най-работливите…“.
Вече всичко става ясно. Чичо ми очевидно е открил картината, разбрал е, че има висока стойност, и я е продал на Лондонската портретна галерия чрез тайно споразумение.
— Добре ли си? — докосва ръката ми Ед. — Лара?
Но аз не мога да помръдна. Сега мисълта ми се завърта в още по-големи кръгове отпреди. По-широки кръгове. Започвам да събирам две и две. Да събирам осем и осем. И ето че стигам до сто милиона.
Бил е основал компанията си „Кафе Лингтън“ през 1982 година.
През същата година, през която тайничко е спечелил половин милион, като е продал картината на Сейди.
И сега, най-сетне,
