Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 246

— Както и върху кърпи за сервиране на чай, пъзели… — отговарям й, като че ли информирам Ед. — На каквото се сетиш! И ако тя някога се е притеснявала, че не е оставила никаква следа на този свят… — Нарочно оставям изречението си недовършено.

— Хей, значи имаш доста известна роднина! — повдига вежди Ед. — Сигурно семейството ти е много гордо!

— Не съвсем — изричам след кратка пауза. — Но съвсем скоро ще стане!

— Мейбъл — чете Ед от книгата, която настоя да купим на влизане. — Тук пише: „Смята се, че моделът се е казвала Мейбъл“.

— Да, така са мислели всички — кимвам. — Защото на гърба на картината пише: „Моята Мейбъл“.

— Мейбъл ли?! — извърта се рязко Сейди и ме поглежда толкова ужасено, че не мога да не се изкискам.

— Обаче аз им разказах за шегата между нея и Сесил Малори — побързвам да обясня. — Това е нейният прякор, с който той я е дразнел, но всички си помислили, че е истинското й име!

— Да ви приличам случайно на някоя си Мейбъл, а?!

Периферното ми зрение е привлечено от някакво движение. За моя огромна изненада виждам в залата да се появява Малкълм Гледхил.

Когато ме вижда, той се усмихва сконфузено и премества куфарчето си от едната си ръка в другата.

— О, госпожице Лингтън! Здравейте! След нашия разговор днес реших, че няма да е зле да дойда и отново да я огледам…

— Аз също — кимвам. — Бих искала да ви представя… — започвам, но в този момент осъзнавам, че се каня да му представя Сейди. — … Ед! — побързвам да обърна ръката си в другата посока. — Това е Ед Харисън. Малкълм Гледхил. Той отговаря за тази колекция.

Малкълм се присъединява към триото ни на пейката и в продължение на няколко секунди всички се взираме безмълвно в платното.

— Значи картината е в галерията ви от 1982 година — обажда се накрая Ед, като чете от книгата. — Защо семейството е решило да я продаде? Странен ход, не мислите ли?

— Добър въпрос! — отсича Сейди, внезапно събудила се от транса си. — Тя принадлежеше на мен! Никой не е имал право да я продаде!

— Добър въпрос! — повтарям послушно и аз. — Тя е принадлежала на Сейди. И никой не е имал право да я продаде!

— И онова, което най-много искам да знам, е — кой точно я е продал? — суфлира ми тя.

— Кой точно я е продал, това е най-важното! — повтарям като ехо аз.

— Да, кой по-точно я е продал? — потретя Ед.

Малкълм Гледхил се помества притеснено на пейката до нас.

— Както ви казах и днес, госпожице Лингтън, задължени сме да пазим тази тайна с клауза за конфиденциалност! Така че докато не бъде направено официално запитване, галерията не е в състояние да…

— Окей, окей! — побързвам да го прекъсна. — Разбрах. Не можете да ми кажете. Но аз все пак ще разбера! Това платно е принадлежало на семейството ми! Ние заслужаваме да знаем истината!

— И така, да видим правилно ли съм разбрал! — намесва се Ед, най-сетне демонстриращ някакъв интерес към ситуацията. — Казвате, че някой е откраднал платното, така ли?

— Нямам представа — свивам рамене. — Знае се, че години наред го е нямало, а после най-внезапно се е появило тук! Единственото, което знаем, е, че е било продадено на галерията в началото на 1980-те, обаче нямам представа от кого.