Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 206

— Огърлицата вече не ме интересува — казва тя с треперещ глас. — Няма никакъв смисъл. Животът ми няма никакъв смисъл!

И за мой огромен ужас тя изчезва от другата страна на моста „Ватерло“.

— Сейди! — провиквам се аз. — Сейдиии! Върни се! — Взирам се отчаяно в мътната, буйна река под себе си и по бузите ми се стичат сълзи. — Животът ти има смисъл! Сейди, моля те! Чуваш ли ме?

— Боже господи! — До мен се озовава момиче с палто на точки и ахва. — Някой е скочил в реката. Помооощ!

— Не е скочил — казвам аз, като вдигам глава, обаче тя не ме слуша.

Вече вика приятелите си. И преди да съм успяла да си събера мислите, около мен се е събрала огромна тълпа, която наднича през парапета към мътната Темза.

— Някой е скочил! — чувам да повтарят хората. — Повикайте полицията!

— Никой не е скочил! — провиквам се аз, ала гласът ми потъва в шумотевицата.

Едно момче в дънково яке вече снима водата с мобилния си телефон. Мъж вдясно от мен съблича сакото си, като че ли се готви да скача долу, докато момичето до него го наблюдава с възхищение.

— Не! — сграбчвам го аз. — Недейте!

— Все някой трябва да стори каквото трябва! — отбелязва тържествено мъжът с героичен глас и поглежда за одобрение към приятелката си.

Ама че хора!

— Никой не е скочил! — разкрещявам се аз и започвам да размахвам ръце. — Има някаква грешка! Всичко е наред! Никой не е скочил! Повтарям, никой не е скочил!

Мъжът замръзва на място с една обувка в ръката си. Момчето с мобилния телефон се извърта и започва да снима мен.

— Тогава с кого говорехте? — провиква се момичето с палтото на точки и ме поглежда обвинително, като че ли ме подозира в лъжа. — Крещяхте към водата и плачехте! Уплашихте ни! С кого говорехте?

— Говорех си с един призрак! — срязвам я аз.

И се обръщам, преди тя да е успяла да каже каквото и да било, и започвам да си проправям път през тълпата. Предпочитам да не обръщам внимание на възгласите и назряващото недоволство.

Казвам си, че тя ще се върне. Когато се успокои и ми прости, ще се върне.

Двайсета глава

Обаче на следващата сутрин в апартамента ми цари пълна тишина. Обикновено Сейди се появява, когато започвам да приготвям чая, кацва върху барплота и започва да пуска груби коментари относно пижамата ми и как не съм можела да направя един свестен чай.

Ала днес я няма никаква. Измъквам с пръсти пакетчетата чай от чашата си и оглеждам кухнята.

— Сейди? Сейди, тук ли си?

Никакъв отговор. Въздухът изглежда съвсем празен.

Докато се приготвям за работа, осъзнавам, че е странно тихо без непрекъснатото бърборене на Сейди. Накрая, когато не издържам повече, включвам радиото да ми прави компания. Ситуацията си има и положителна страна — днес поне никой не ме командва какво да правя. Поне сега ще мога да си сложа грима така, както аз искам. В предизвикателно настроение, аз обличам една блузка на волани, която знам, че тя мрази. А после, за да продължа с дяволиите, добавям още един пласт спирала. Просто за всеки случай — ако тя гледа отнякъде.