Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 205
Софи Кинсела
— Права си — изрича накрая бавно и унило. — Напълно си права. Аз съм мъртва.
— Не, не си! — побързвам да я успокоя. — Искам да кажа… добре де, може би
— Мъртва съм. Всичко свърши. Ти не ме искаш около себе си. Той не ме иска. Какъв е смисълът да стоя тук?
И тръгва бавно към моста „Ватерло“, и изчезва от погледа ми. Разкъсвана от чувство за вина, аз хуквам след нея по стълбите. Тя вече е на средата на моста, но аз успявам да я настигна. Застава напълно неподвижно, вторачена в катедралата „Сейнт Пол“ — тънка като фиданка на фона на сивотата наоколо — и не дава никакви признаци, че усеща присъствието ми.
— Сейди, не всичко е свършило! — Гласът ми потъва във вятъра. — Нищо не е свършило! Не мислех онова, което казах! Просто ти бях много ядосана! Знам, че наговорих глупости и…
— Не, беше права. — Този път говори бързо, но все така обърнала ми гръб. — Аз съществувам в не по-малка самозаблуда от теб. Просто реших, че бих могла да се позабавлявам за последен път в този свят. Реших, че бих могла да си намеря приятели. Да оставя някакъв отпечатък след себе си.
— Но ти си оставила огромен отпечатък след себе си! — възкликвам ужасено. — Моля те, не говори по този начин! Какво ще кажеш да се приберем у дома, а? Ще си пуснем музика, ще се позабавляваме…
— Не се отнасяй снизходително към мен! — извиква тя и се обръща. Виждам я, че трепери. — Много добре знам какво си мислиш! Изобщо не ти пука за мен. На никого не му пука за мен! Аз съм само някаква си безполезна старица…
— Сейди, престани да говориш така! Това не е истина!
—
Тя ни е чула?!
— Чух ви на погребението — повтаря, възвръщайки достойнството си. — Чух цялото семейство. Никой не искаше да бъде там. Никой не скърбеше за мен. Аз бях просто един „никой на милион години“.
Прилошава ми от срам, когато си спомням думите на роднините си. Всички се държахме като безсърдечни егоисти. Всички до един!
Сейди вирва брадичка, вторачва се някъде над рамото ми и допълва:
— Братовчедка ти го каза много добре — аз не съм постигнала нищо в живота си, не съм оставила никаква следа, не съм сторила нищо уникално. Всъщност направо се чудя защо съм си направила труда да живея! — Изсмива се горчиво.
— Сейди, недей! — провиквам се умолително.
— Нямах нито любов — продължава безмилостно тя, — нито кариера. Не оставих след себе си нито деца, нито някакви постижения, нито нещо, за което да се говори дълго след мен. Единственият мъж, когото някога съм обичала… забрави за мен. — В гласа й нещо се къса. — Живях цели сто и пет години, но не оставих никаква следа! Нито една! Не означавах нищо за никого. И все още не означавам нищо за никого.
— Напротив, означаваш! Разбира се, че означаваш! — извивам аз. — Сейди, моля те…
— Постъпих като голяма глупачка, като останах тук. И знам, че ти преча!
С огромен ужас забелязвам, че в очите й проблясват сълзи.
— Не! — Сграбчвам я за ръката, макар да знам, че няма никакъв смисъл. Мисля, че и аз самата ще се разплача всеки момент. — Сейди, за мен ти означаваш много неща! И ти обещавам, че ще ти се реванширам! Пак ще танцуваме чарлстон, пак ще се забавляваме и аз ще намеря огърлицата ти, ако ще това да е последното, което ще направя в този живот!
