Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 204

Докато оглежда улицата, от вниманието ми не убягва фактът, че бръчките по челото му отново са се върнали, този път като че ли от разочарование.

— Не, няма нужда. Ще постоя тук още малко — ще се помотая, ще изчистя главата си… — Усмихвам се сковано. — Благодаря ти! За всичко!

Той ми махва за сбогом — което ми прилича повече на военен поздрав — и изчезва в тълпата. Заглеждам се след него. Чувствам се напълно съсипана. Харесвам този човек. Наистина, наистина го харесвам. А ето че сега той се чувства наранен. Както и аз. Както и Сейди. Какъв хаос!

— Значи ето какво правиш зад гърба ми! — прозвучава гласът на Сейди в ухото ми и аз подскачам уплашено. Дали не е стояла встрани и не ме е чакала? — Подла змия такава! Да ми забиеш нож в гърба! А аз дойдох, за да видя как вървят нещата ти с Джош! С Джош, за бога!

Материализира се като вихрушка пред мен. Изглежда толкова блестяща, че аз отстъпвам от страх.

— Извинявай! — изфъфлям. — Извинявай, че те излъгах! Не исках да си призная пред теб, че с Джош скъсахме. Но не съм ти забила нож в гърба! Не съм имала намерение с Ед да се целуваме! Не съм планирала нищо от това, което се случи днес, не съм…

— Изобщо не ми пука дали си го планирала или не! — изпищява тя като банши. — Просто си дръж ръцете далече от него!

— Сейди, много съжалявам…

— Аз бях тази, която го откри! Аз танцувах с него! Той е мой, разбра ли? Мой!

Тя е толкова самодоволна и изпълнена с толкова много гняв, че изобщо не ме чува какво й говоря. И внезапно, някъде дълбоко изпод пластовете на чувството за вина, в гърдите ми се надига справедливото възмущение.

— И как може да бъде твой?! — чувам се да крещя. — Та ти си мъртва! Все още ли не си го разбрала? Мъртва си! Умряла! Той дори няма представа, че съществуваш!

— Напротив, има! — просъсква тя и приближава лице на няколко сантиметра от мен. От очите й хвърчат искри. — Той ме чува!

— Е, и? Ала никога няма да те види, нали? Ти си призрак! Безтелесен дух! — продължавам да крещя, набирайки скорост. Цялото ми насъбрало се безсилие във връзка с тази ситуация се излива под формата на необуздан гняв. — И точно ти намери да ме обвиняваш, че се самозаблуждавам! И точно ти ме обвиняваш, че отказвам да погледна истината в очите! Точно ти непрекъснато ми повтаряш, че трябва да продължа напред! А ти защо не вземеш също да продължиш напред, а, Сейди?

В мига, в който изричам тези думи, си давам сметка какво означават в нейния случай. Автоматично осъзнавам как могат да бъдат изтълкувани съвсем погрешно. И повече от всичко на света ми се приисква да мога да ги върна назад. През лицето на Сейди преминава истински шок. Изглежда така, сякаш току-що съм й зашлевила шамар.

Тя не може да си мисли, че съм искала да кажа…

О, боже!

— Сейди, аз не исках… нямах предвид…

Думите се прескачат в устата ми. И аз самата не знам какво точно искам да кажа. Изведнъж очите на Сейди се превръщат в две тъмни кухини. Тя обръща поглед към реката и се вторачва в нея, като че ли вече изобщо не я интересувам.