Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 187

— Това… наистина ли е… абсолютно същото? — питам накрая, сричайки.

— Разбира се! — възкликва той и се вторачва неразбиращо в мен. — Лара, не се плаши, моля те! Можеш да дойдеш с мен в Женева! Ще започнем нов живот там! И знаеш ли какво още ми хрумна ей сега, съвсем внезапно? — Лицето му цъфти от щастие, когато си поема дъх и изрича: — Искам да открия зоологическа градина! Какво ще кажеш?

Искам да се разплача. Мисля, че всеки момент ще се разплача.

— Джош…

— Не, чуй ме сега! — тропва с ръка по масата той. — Откриваме благотворителна кампания за дивите животни! За застрашените от изчезване видове! Ще наемем експерти, ще започнем да събираме субсидии…

Той продължава да си нарежда, а моите очи се пълнят със сълзи. „Добре де! — казвам на ум на Сейди. — Разбрах. Отлично те разбрах!“

— Джош! — прекъсвам го най-безцеремонно. — Защо пожела да се върнеш обратно при мен?

Настъпва тишина. Джош е във все същия транс.

— Не си спомням точно — отговаря накрая, сбърчил чело. — Просто нещо ми каза, че така трябва да постъпя. Онзи глас в главата ми. Той ми каза, че все още те обичам.

— Но след като чу гласа? — подсказвам му аз, като се старая да не издам отчаянието си. — Имаше ли усещането, че старите ти чувства към мен изведнъж се събуждат? Като при онези стари коли, на които въртиш ли, въртиш манивелата, докато накрая колата не подскочи рязко, не изхърка и не се събуди. Оживя ли нещо у теб?

Джош изглежда като човек, на когото са задали подвеждащ въпрос.

— Ами… чух онзи глас в главата си… — започва колебливо.

— Стига с този глас! — едва не изкрещявам аз. — Имаше ли и нещо друго?

— Че какво друго? — смръщва раздразнено чело Джош.

— Нашата снимка! — провиквам се с последни сили. — Като тапет на телефона ти! Надали си я запазил толкова време без причина!

— О, снимката! Да. — Изражението му се отпуска — точно по същия начин, както миналия път, когато погледна нашата снимка от планината. — Много обичам тази снимка! — Изважда телефона си и пак я поглежда. — Това е най-любимият ми пейзаж в целия свят!

Пейзаж ли? Неговият любим пейзаж?!

— Разбирам — смотолевям накрая.

Гърлото започва да ме боли от усилието да не се разплача. Да, всичко ми е ясно. Най-сетне всичко ми стана ясно!

В продължение на няколко минути не съм в състояние да кажа каквото и да било. Въртя пръст около ръба на чашата си и нямам сили да вдигна очи към Джош. Бях толкова сигурна! Бях толкова уверена, че щом веднъж се върне при мен, ще осъзнае чувствата си! Нещо в него ще прищраква и всичко ще бъде фантастично, както беше преди!

Но може би през цялото това време съм си мислела за някой друг Джош. Имало е един истински Джош, от реалния живот, и един измислен, плод на моето въображение. И двамата са били почти, ама почти напълно еднакви — с изключение на една дребна подробност.

Единият ме е обичал, а другият — не.

Най-сетне вдигам очи към него и го поглеждам така, като че ли го виждам за първи път. Разглеждам красивото му лице, спирам поглед върху тениската му с логото на някаква неизвестна група, поглеждам сребърната гривна, която винаги носи на ръката си. Той си е все същият човек. Всичко си му е наред. Само дето… аз не съм лъкът на неговата цигулка.