Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 189

— Що се отнася до Женева, нея я спомена, но после осъзна, че идеята е абсурдна. А после сподели, че от известно време започнал да чува в главата си някакъв адски досаден глас. — Свивам рамене. — Каза, че съжалява, ако се е случило да говори нелепици. Обаче най-важното нещо било, че искал да бъде с мен. И после решихме този път да не бързаме и да не пришпорваме нещата.

Отминавам, като избягвам да я поглеждам в очите.

— Искаш да кажеш, че ще продължавате да се срещате? — провиква се слисано Сейди.

— Разбира се! — отговарям, престорвайки се на изненадана, че тя изобщо задава подобен въпрос. — От мен да го знаеш, но за да разбиеш връзката между двама души, е необходимо нещо много повече от призрак със силен глас!

Сейди изглежда като попарена.

— Не говориш сериозно! — изрича. — Не е възможно да говориш сериозно!

— Напротив! — срязвам я аз, но точно в този момент телефонът ми избръмчава, уведомявайки ме, че съм получила есемес. Поглеждам и разбирам, че е от Ед.

„Здр! Остава ли разглеждането за неделя?“

Е.

— Това беше от Джош — лъжа най-безцеремонно и се усмихвам щастливо. — В неделя имаме среща!

— За да се ожените и да си родите шест деца ли? — подмята саркастично Сейди, но е видимо, че не е особено уверена вече в себе си.

— Знаеш ли какво, Сейди! — обръщам се аз и й се усмихвам покровителствено. — Може и да можеш да размътваш главите на хората, но не си в състояние да размътиш сърцата им!

Ха! Нека ти, призрак такъв!

Сейди ме изпепелява с поглед и ясно виждам, че не може да измисли подходящ отговор, за да ме затапи. Изглежда толкова разтревожена, че настроението ми почти се възвръща. Завивам по тротоара и се насочвам към входа на нашата сграда.

— Между другото, в твоя офис има някакво момиче — отбелязва по едно време тя, като се носи след мен. — И честно да ти кажа, не ми вдъхва никакво доверие!

— Момиче ли? Какво момиче? — възкликвам и се качвам бързо по стъпалата. Може пък да се е появила Шърийн.

Бутвам вратата, влетявам в офиса и… се заковавам на място.

Натали.

Какво, по дяволите, прави Натали тук?

Седи точно срещу мен. В моя стол. И говори по моя телефон. Много е загоряла, облечена е в бяла риза и тъмносиня права пола и се смее гърлено на нещо. Когато ме вижда, изобщо не се изненадва — само ми намигва.

— Е, благодаря, Джанет! Радвам се, че си доволна от нашата работа! — изрича с типичната си самоувереност. — Права си, Клеър Фортескю действително е крила блясъка си под магарешка кожа! Невероятно талантлива жена, да! Тя беше напълно сигурна за теб. Аз бях твърдо решена да я ухажвам… не, благодаря! Това ми е работата, Джанет! Нали точно затова ми плащаш всичките тези комисиони! — И отново онзи дълбок, гърлен смях.

Поглеждам свирепо към Кейт, която само вдига безпомощно рамене.

— Да, ще поддържаме връзка — продължава да нарежда Натали. — Да, ще говоря с Лара. Тя очевидно има да учи още много неща, но… Вярно, че положих огромни усилия за тази сделка, но и тя е обещаваща. Не бързай да я отписваш! — Отново ми намига. — Окей, благодаря, Джанет! Да, ще обядваме, непременно! Засега всичко хубаво!