Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 184

* * *

Предложих на Джош да се срещнем в бистро „Мартин“, най-вече за да прогоня от себе си всички спомени за онази глупава Мари. Когато си подавам палтото на гардероба, забелязвам, че вече ме очаква на масата, и сърцето ми се изпълва с огромно облекчение, примесено с чувство за справедливо възмездие.

— Виждаш ли? — не се сдържам и промърморвам на Сейди. — Подранил е! И сега ако ми кажеш, че не му пука за мен…

— Той сам не знае какво мисли! — махва пренебрежително с ръка тя. — Сега е като кукла на вентрилоквист. Аз му казах какво да каже! Аз му казах какво да мисли!

Ей, голям инат е тази жена!

— Виж какво сега! — обръщам се гневно към нея. — Не се мисли за толкова могъща! Ако искаш да знаеш, Джош има доста силна воля!

— Скъпа, стига да поискам, мога да го накарам още сега да се качи на масата и да запее „Зайченцето бяло“! — отвръща пренебрежително пралеля ми. — А може и да го направя! Току-виж това най-сетне те е вразумило!

Няма никакъв смисъл да споря с нея. Знам си го. Съвсем целенасочено минавам право през нея и се насочвам към масата на Джош, без да обръщам внимание на протестните й писъци. Джош избутва стола си назад, светлината проблясва в косата му, а очите му са меки и сини, както винаги. Когато стигам до него, нещо в стомаха ми се преобръща. Може би е щастие. Или любов. Или чувство на триумф.

Или смесица от всичко това.

Протягам ръце към него, устните му докосват моите и единственото, за което мога да мисля, е: „Дааа!“. След малко той прави опит да седне, обаче аз го придърпвам към себе си за нова страстна целувка. Ще й покажа аз на Сейди кой е влюбен и кой — не!

Накрая той все пак се откопчва от мен и двамата сядаме. Аз вдигам чашата бяло вино, която Джош вече е поръчал за мен.

— Така — изричам, останала без дъх. — Ето ни отново тук!

— Ето ни отново тук — съгласява се Джош.

— Да пием за нас! Не е ли прекрасно, че отново сме заедно? При това в любимия ни ресторант! Винаги ще свързвам този ресторант с теб! — добавям с известна назидателност. — С никого другиго! Никога не бих могла да дойда тук с друг!

Джош има приличието да изпита леко неудобство. Побързва да смени темата:

— Е, как върви работата?

— Добре — въздъхвам. — Всъщност, ако трябва да бъда честна… не чак толкова добре. Натали изчезна в Гоа и ме остави да ръководя компанията съвсем сама. И напоследък е истински кошмар!

— Така ли? Лоша работа — е единственото, което казва Джош.

После грабва менюто и започва да чете, сякаш темата за него е приключена, а аз се изпълвам с отчаяние. Не такава реакция очаквах от негова страна. Макар че, като се замисля, Джош никога не е бил по бурните реакции. Не обръща внимание на нещата около себе си. И може би това е една от причините, поради които го обичам, напомням си аз. Заради спокойния му характер. Заради това, че никога не се поддава на стрес. Никога не преиграва в реакциите си. Никога не става докачлив. Подходът му към живота може да се обобщи с мотото: „Да не ти пука!“. Което всъщност е изключително здравословен подход. Нали така?