Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 182

— Утре сутринта?

— Не, след бала — обяснява Диаманте, сякаш аз съм пълен кретен. — Нямам представа точно кой ден ще го направи, но в момента, в който прецени, че огърлицата повече няма да й трябва, ще ти я изпрати. Обеща ми! Не е ли прекрасно? — възкликва ухилено.

Аз се ококорвам шашнато срещу нея. Прекрасно ли?

Огърлицата беше само на няколко крачки от мен. Беше само на една ръка разстояние! И беше обещана на мен! А ето че сега е на път за Париж и аз нямам представа кога точно ще си я получа. Как е възможно да нарече подобна ситуация прекрасна?! Имам чувството, че всеки момент ще се срина на пода.

Обаче не смея. Между мен и тази огърлица съществува само една, при това изключително крехка връзка и тя се нарича Диаманте. Ако ядосам братовчедка си, ще трябва да се простя завинаги с бижуто на Сейди.

— Прекрасно, наистина! — насилвам се да се съглася с нея и също се усмихвам. Грабвам телефона от ръката си и започвам да диктувам адреса си на Флора, като за всеки случай повтарям всяка дума по три пъти.

Сега единственото, което ми остава, е да стискам палци. И на ръцете, и на краката. И да се надявам.

Осемнайсета глава

Ще си върнем огърлицата! Длъжна съм да вярвам в това! И наистина го вярвам!

Ала въпреки това от снощи двете със Сейди сме на нож. Тя ме сряза, когато стъпих върху крака й тази сутрин (или по-точно, стъпих в крака й), а аз й заявих да се разкара, когато се опита да критикува грима ми. Истината обаче е простичка — имам чувството, че съм я предала. Огърлицата беше на една ръка разстояние от мен. При това два пъти! И два пъти аз позволих някой да ми я отмъкне. Притеснението и ядът ме разяждат, което пък ме прави раздразнителна и заядлива.

Тази сутрин се събудих с мисълта дали да не скоча на влака за Париж. Ала как ще открия там Флора? Откъде ще започна? Чувствам се абсолютно безсилна да оправя нещата.

Тази сутрин никоя от нас не е в разговорливо настроение. Всъщност от известно време Сейди е потънала в гробовно мълчание. Вече съм на работа и когато завършвам с изпращането на задължителните имейли, я забелязвам да седи на прозореца и да се взира навън, изпъната като струна. Никога не ми е казвала нищо, но предполагам, че се чувства много самотна да се носи из нашия свят, без да е в състояние да общува с никого другиго, освен с мен.

С дълбока въздишка затварям компютъра си, като се питам къде ли е точно в този момент огърлицата. Очевидно някъде в Париж. Около врата на онази Флора. Вероятно. Или пък в отворена чанта, лекомислено оставена отворена на задната седалка на кабриолет…

Стомахът ми се преобръща и усещам, че ми прилошава. Трябва да престана да мисля за това, иначе ще стана като мама! Не мога непрекъснато да се притеснявам за онова, което може да се случи или което може да се обърка. Огърлицата ще се върне при нас! Длъжна съм да го вярвам! А междувременно съм длъжна да продължа с живота си. Например днес имам среща с приятеля си за обяд.