Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 180
Софи Кинсела
Появява се следващият модел и тя веднага започва да оглежда огърлиците.
— Не, и тук я няма!
— Страхотна колекция! — възкликва момичето до мен. — Не сте ли съгласна с мен?
— О, да! — кимвам разсеяно. — Жестока е!
Не виждам нищо друго, освен огърлиците. Пред очите ми се носят и преливат мъниста, позлатени вериги и изкуствени скъпоценни камъни. В гърдите ми се надига грозно предчувствие, усещане за предстоящ провал…
О, господи!
О, господи боже мой! Ето я! Точно пред мен! Увита около глезена на един от моделите! Сърцето ми забива като лудо. Втренчила съм поглед в жълтите мъниста и не смея да си поема дъх. Значи била използвана като гривна за глезен! За глезен, моля ви се! Нищо чудно, че Сейди не е успяла да я открие! Докато моделът минава покрай мен, осъзнавам, че съм само на две крачки от пътеката. Даже по-малко. Бих могла да се пресегна и да я грабна. Боже! Не издържам повече!
Сейди проследява погледа ми и ахва.
— Моята огърлица! — Понася се към нищо неподозиращия модел и започва да крещи: — Това е мое! Мое си е!
В мига, в който момичето напуска пътеката, аз тръгвам след нея и грабвам огърлицата! Не ме интересува какво ще ми се наложи да направя! Поглеждам към чичо Бил — и за мой огромен ужас установявам, че и неговите очи са приковани в огърлицата на Сейди!
Моделът вече се насочва към кулисите. Всеки момент ще напусне пътеката. Докато се оглеждам, присвила очи под светлините на прожекторите, забелязвам чичо Бил как става на крака и неговите хора започват да му разчистват пътя.
Мамка му! Мамицата му мръсна!
Аз също скачам на крака и започвам да си проправям път през тълпата, ръсейки извинения наляво-надясно, докато стъпвам върху краката на хората. Поне предимството е на моя страна — намирам се от тази страна на пътеката, която е по-близо до вратите. Без да смея да погледна назад, аз се измъквам навън и на спринт вземам разстоянието до гримьорната на моделите. Размахвам пропуска си на типа, който пази отпред, и нахлувам вътре.
А в гримьорната цари истински ад под небето. Жена в дънки лае някакви инструкции и бута моделите един по един към сцената. Момичетата обелват първите рокли от телата си, за да навлекат нови, като същевременно фризьорите им продухват прическите, а гримьорите освежават червилата им.
Останала без дъх, аз се оглеждам паникьосано. Отдавна изгубих от поглед моя модел. Къде, по дяволите, е тя? Започвам сложен слалом покрай тоалетките, като по пътя си едва не събарям една редица дрехи. Очите ми шарят наляво-надясно в отчаян опит да зърна момичето. Точно в този момент откъм входната врата дочувам крясъци.
— Това е Бил Лингтън, не разбрахте ли?! — Това е гласът на Деймиън, който очевидно е започнал да губи прословутото си самообладание. —
— Няма пропуск, няма влизане! — чувам гласа на безкомпромисната охрана. — Заповед на шефа!
