Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 178

Да де, обаче аз не възнамерявам да се намесвам в този спор.

— Сигурна съм, че си права — побързвам да я прекъсна. — А сега, за онази огърлица с водното конче…

— Знаеш ли, баща ми разбра, че ти също ще идваш днес — продължава братовчедка ми. Очевидно изобщо не ме е чула. — Обади ми се и започна да нарежда глупости от рода на: „Какво прави тя в списъка? Задраскай я!“. А аз му казах да върви на майната си! Защото става въпрос за първата ми братовчедка! Така де!

Сърцето ми претупва тревожно.

— Баща ти… не е искал аз да идвам тук, така ли? — Облизвам пресъхналите си устни. — А каза ли защо?

— Аз му казвам: „Че на кого му пука дето тя е малко психясала?!“ — продължава си Диаманте. — „Бъди по-толерантен, мамицата ти!“ А после започна да нарежда за онази огърлица. Предложи ми стотици други на нейно място! — Тук очите й се разширяват. — Казах му да не се опитва да ми замазва очите с тъпото „Тифани“! Защото кой е дизайнерът? Аз, разбира се. И си имам концепция за това шоу!

Ушите ми започват да бучат. Значи чичо Бил продължава да гони огърлицата. Само дето не мога да разбера защо. Единственото, което знам, е, че на всяка цена трябва първа да се докопам до нея!

— Диаманте! — извиквам и разтърсвам раменете на братовчедка си. — Чуй ме! Тази огърлица е много, много важна за мен! За майка ми де. Възхищавам се на концепцията ти като дизайнер и на всичко там… но след шоуто може ли да я взема?

В продължение на няколко минути погледът на Диаманте си остава толкова безизразен, че започвам да се питам дали няма да ми се наложи отново да й обяснявам дилемата си. После тя поставя ръка на рамото ми, прегръща ме и промърморва:

— Разбира се, че можеш, скъпа! Веднага щом шоуто свърши, огърлицата е твоя!

— Страхотно! — възкликвам, като се старая да не издам огромното си облекчение. — Жестоко! Това е жестоко! А къде е тя сега? Може ли да я видя?

Решила съм, че в мига, в който погледът ми падне върху огърлицата, аз я грабвам и бягам. Не мога да си позволя повече рискове!

— Разбира се! Лидия! — подвиква Диаманте към момиче в блуза на райета. — Случайно да знаеш къде е сега онази огърлица с водното конче?

— Какво, скъпа? — отвръща Лидия, приближава се към нас и прибира телефона си.

— Онази бе, старата огърлица, с готиното водно конче! Да знаеш къде е?

— С жълти стъклени мъниста, в двойна редица — допълвам услужливо. — Медальон с водно конче, пада някъде дотук…

Покрай нас минават два модела, чийто вратове буквално се прегъват под огърлиците. Примижавам отчаяно в опит да различа тази, която ми трябва.

Лидия свива рамене и отговаря:

— Не си спомням точно. Трябва да е на някое от момичетата, разбира се.

Да, няма начин. Някъде в купата сено. Разбира се! Ама че късмет!

Оглеждам безпомощно стаята. Навсякъде модели. Навсякъде огърлици.

— Ще я потърся сама! — отсичам решително. — Стига да нямаш нищо против, разбира се… — Поглеждам Диаманте.

— Не! Не сега! Шоуто ще започне всеки момент! — отсича братовчедка ми и започва да ме бута към вратата. — Лидия, отведи я на мястото й! Сложи я на първата редица! Ще му покажа аз на баща ми!