Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 179

— Ама…

Ама вече е твърде късно. Вече съм избутана навън.

Когато вратите зад гърба ми се затварят, идва ми да се пръсна от безсилие. Огърлицата е някъде тук! Някъде в тази стая! Огърлицата на Сейди виси на врата на някой от моделите. Но на кой точно?

— Никъде не мога да я открия! — Това е Сейди, която се появява по типичния си начин — внезапно. За мой огромен ужас изглежда обляна в сълзи. — Претърсих всяко момиче! Огледах всички огърлици! Няма я! Никъде!

— Не може да я няма! — промърморвам, когато се запътваме обратно по коридора. — Сейди, чуй ме сега! Сигурна съм, че е на някой от моделите! Докато минават покрай нас, ще ги оглеждаме внимателно и ще я открием! Гарантирам ти го!

Полагам огромни усилия да се правя на оптимистка, но усещам, че нещо не се получава. Нещо вътре в мен е прекършено. И всъщност изобщо не съм сигурна дали ще я намерим. Ама никак не съм сигурна!

* * *

Слава на бога, че ме сложиха на първата редица. Когато обявяват началото на модното ревю, установявам, че публиката е толкова многобройна и всички са толкова високи и кльощави, че ако бях по-назад, в никакъв случай нямаше да мога да виждам. От високоговорителите се разнася музика, а от тълпата — мощен възглас. Това трябва да са дружките на Диаманте.

— Давай, Диаманте! — провиква се някой.

И за мой огромен ужас пътеката се изпълва с облаци сух лед. Как сега ще разгледам моделите през тази мъгла? Как изобщо ще мога да видя огърлиците?! Хората около мен започват да кашлят.

— Диаманте, нищо не виждаме! — провиква се някакво момиче! — Изключи тази глупост!

Накрая мъглата започва да се разнася. Пътеката се изпъстря с розови светлини, а от високоговорителите се разнася песен на „Scissor Sisters“. Аз се привеждам напред, готова за първия модел. Концентрирам се. И точно тогава периферното ми зрение регистрира нещо.

Точно срещу мен, на първата редица от другата страна на пътеката, се мъдри чичо Бил. Облечен е в тъмен костюм и риза, без вратовръзка. До него е неизменният Деймиън и някакъв друг асистент. Докато го съзерцавам ужасено, той вдига очи и погледите ни се срещат.

Сърцето ми претупва. Смръзвам се на стола си.

След около минута, което ми се струва цяла вечност, той вдига спокойно ръка за поздрав към мен. Сякаш на автопилот, аз също вдигам моята. А после музиката става по-силна и внезапно на пътеката се озовава първият модел. Облечена е в бяла рокличка с презрамки, на елегантни паяжинки, и тръгва по онзи специфичен за моделите начин със завъртане на бедрата. Скулите й прозират под тънката кожа, ръцете й са толкова тънки, че всеки момент ще паднат от тялото й. Аз се вторачвам отчаяно в огърлиците, които дрънчат на врата й, обаче тя профучава покрай мен толкова бързо, че почти ми е невъзможно да я разгледам както трябва.

Хвърлям крадешком поглед към чичо Бил и едва не подскачам на стола си от ужас. Той също оглежда внимателно огърлиците.

— Няма смисъл! — провиква се Сейди, материализирала се от нищото, и скача на пътеката. Отива право до модела и се взира напрегнато в плетеницата от вериги и мъниста около врата й. — Не я виждам никъде! Казах ти, не е тук!