Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 177
Софи Кинсела
Диаманте ме гледа вторачено няколко секунди с падащи пред лицето руси коси и стъклен поглед. Накрая изрича отсечено:
— Баща ми е кретен!
Поглеждам я несигурно, докато накрая включвам. Страхотно! Точно това ми трябваше сега! Ядосана е. Сигурно от сутринта се налива с шампанско.
— Той е кретенски… кретен! — отсича отново тя и отпива от чашата си с шампанско.
— Да — побързвам да се съглася. — Такъв е. И точно затова трябва да дадеш огърлицата на мен.
Диаманте се поклаща на високите си токчета и аз я сграбчвам за ръката, за да не й позволя да падне.
— Огърлицата с водното конче — изричам. — Знаеш ли къде е?
Диаманте се обръща, за да ме огледа. Сега, когато е само на милиметри от мен, усещам шампанско и цигари в дъха й.
— Хей, Лара, защо с теб не сме приятелки? Така де, ти си много готина! — Смръщва се, след което добавя: — Така де, не точно готина. Сигурна си! Защо не се виждаме по-често?!
— Ами… не знам — изричам на глас. — Би трябвало да го правим. Ще бъде страхотно!
— Ще те взема с мен да си направим удължаване на косата! — провиква се тя в прилив на вдъхновение. — Аз ходя в един страхотен салон! Правят и маникюр. Всичко там е напълно органично и съобразено с опазването на околната среда!
Удължаване на косата, опазващо околната среда?
— Непременно! — отсичам колкото ми е възможно по-убедително. — Нека го направим! Удължаване на косата. Звучи страхотно!
— Лара, знам какво си мислиш за мен! — отсича тя и очите й се фокусират върху мен с проницателността, характерна за пияните. — Не си мисли, че не знам!
— Какво? — втрещявам се аз. — Не си мисля нищо!
— Напротив! Мислиш си, че живея на гърба на баща си! Защото точно той плаща за всичко това. Бъди честна с мен!
— О, не! — изричам смутено. — Не си мисля това! Мисля си само, че… нали знаеш…
— Че съм разглезена дребна крава ли? — Отпива поредната глътка шампанско. — Хайде, кажи ми!
Мисълта ми скача напред-назад, опитвайки се да измисли изход. Досега Диаманте никога не е искала мнението ми. За нищо. Трябва ли да бъда честна с нея?
— Мисля си само, че… — поколебавам се, но после смело продължавам напред: — … че ако беше почакала няколко години и беше направила всичко това съвсем сама, бе научила занаята и сама бе извървяла пътя до върха, щеше да се чувстваш по-добре със себе си!
Диаманте бавно кимва, сякаш постепенно осъзнава думите ми.
— Да — изрича накрая. — Бих могла да го направя. Може би. Само дето би било ужасно
— Ами… точно в това е смисълът… Отчасти.
— А после бих имала един отвратителен баща, който е кретен, и се мисли за шибан господ, и ни кара всички да се покажем по тъпия му документален филм… без нищо в замяна! Че мен какво ме топли този негов филм, а?! — Разтваря кльощавите си, загорели ръце. — Какво?!