Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 167

— Няма проблеми. Нямаше как да знаеш.

Лицето му е толкова безизразно, че човек може да се подлъже, че изобщо не му пука. Ала аз вече започвам да прозирам под маската му. Пука му, при това много. И изведнъж вечно сърдитата му физиономия ми се изяснява. И тази очевидна затвореност в поведението. И този изтощен глас, който имаше в ресторанта. Господи, сигурно тази негова годеница е голяма кучка! Все едно я виждам — големи американски зъби, развята руса коса и убийствени токчета. Сигурно й е купил огромен годежен пръстен. И тя сигурно си го е задържала!

— Сигурно си се чувствал ужасно — изричам тихо и двамата отново тръгваме по тротоара, този път бавно.

— Е, все пак ми останаха пътеводителите — изрича той, вторачен решително напред. — И наръчниците. Както и милионите планове. Стратфорд на Ейвън… Шотландия… Оксфорд… Обаче всичко това беше планирано с Корин. Което някак си отнема част от удоволствието.

В съзнанието ми изниква картина на купчини пътеводители, подчертани и отбелязани за техните вълнуващи планове. И после изведнъж рязко затворени. Изпълвам се със съчувствие към Ед. Решавам, че е крайно време да престана да го тормозя. Но нещо по-силно от мен ме кара да продължавам.

— Значи всеки ден си вървиш по един и същи маршрут до и от работа, така ли? — питам. — И никога не поглеждаш вляво или вдясно? Или до магазина, до парка и толкова?

— На мен ми стига.

— Откога точно живееш тук, би ли ми припомнил?

— От пет месеца.

— Пет месеца ли?! — повтарям ужасено. — А, не! Не можеш да продължаваш да съществуваш така! Не можеш да живееш живота си като кон с капаци! Трябва да отвориш очи и да се огледаш! Трябва да продължиш напред!

— Да продължа напред, така ли? — повтаря той с престорено удивление. — Божичко, права си! Да знаеш, че никой досега не ми го беше казвал!

Окей. Очевидно аз не съм единствената, която го е кастрила по този повод. Още по-зле за него!

— След още два месеца си тръгвам — отсича той. — Така че надали вече има някакво значение дали ще опозная Лондон или не.

— Значи какво? Предпочиташ просто да живееш ден за ден в очакване някоя красива сутрин да се събудиш по-добре, така ли? Бъди сигурен, че няма да стане! Не и ако ти самият не направиш нещо по този въпрос! — Усещам как цялото ми разочарование от него започва внезапно да се лее като порой. — Погледни се само! Правиш справки за други хора, пишеш имейли на майка си и разрешаваш проблемите на всички около теб! Защо ли? Защото не искаш да мислиш за собствените си! Извинявай, но дочух разговора ти по телефона онзи ден в магазина! — допълвам, когато той ме поглежда стреснато. — Искам да кажа, че щом си избрал да живееш на определено място, независимо колко дълго, трябва да станеш част него! В противен случай не живееш, а само съществуваш! Просто функционираш — като машина. Нещо ми подсказва, че дори не си разопаковал всичкия си багаж, нали?

— Ами… — спира за момент. — Всъщност икономката ми го разопакова.

— Ето, виждаш ли?! — повдигам назидателно пръст. След това отново тръгваме напред, почти в синхрон. — Хората се срещат и разделят — изричам накрая. — Такъв е животът. И не можеш вечно да живееш с мисълта какво е щяло да стане, ако… Трябва да погледнеш нещата такива, каквито са!