Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 166

Внезапно момичето зяпва ужасено.

— Боже господи! Онова! Вярно! Напълно сте права!

Сред настаналия грохот не ми е никак трудно да въздъхна с облекчение.

— Великата Лара е винаги права! — обявявам и тържествено се покланям. — А сега сбогом и до нови срещи!

И се втурвам бързо през бурно аплодиращата ме публика към очакващия ме Ед Харисън.

— Чантата ти е в мен — прошепва в ухото ми той. — Хайде, още един поклон и си тръгваме!

* * *

Едва когато излизаме на улицата, се осмелявам да си поема дъх. Свежият нощен въздух погалва лицето ми. Портиерът на хотела е обграден от група хора, които чакат такси, но аз не искам да рискувам някой от галавечерята да се залепи за мен, затова бързо поемам надолу по тротоара.

— Браво на вас, Ваше Величество! — отбелязва Ед, като не закъснява да ме настигне.

— Благодаря.

— Иначе жалко за магическите сили. — Поглежда ме в очакване на някаква реакция, обаче аз се престорвам, че не го забелязвам.

Накрая отбелязвам нехайно:

— Такива са си те — идват и си отиват. Това е част от мистерията на Изтока. Мисля, че ако тръгнем насам… — вдигам очи към един уличен знак, — ще успеем да хванем такси.

— Оставям се изцяло в твоите ръце — казва Ед. — Изобщо не познавам този квартал.

Това непознаване на Лондон започва да ми лази по нервите.

— А има ли изобщо квартал в този град, който познаваш?

— Знам маршрута си за работа — свива рамене той. — Знам и парка срещу моята кооперация. Както и пътя до магазина за здравословни храни.

Тук вече ми писва. Как смее той да идва в този велик град и да не изпитва никакво желание да го опознае?!

— Не смяташ ли, че това твое поведение е малко тесногръдо и арогантно? — изкрещявам, като се заковавам на място. — Не смяташ ли, че като дойдеш да живееш в даден град, би трябвало да демонстрираш някакво уважение към него и да го опознаеш?! Лондон е един от най-ослепителните, най-удивителните исторически градове на света! А ти ми говориш за магазина за здравословни храни! Тъпи американски мании! Защо не опиташ за разнообразие „Уейтроуз“, а?! — Гласът ми се извисява все повече и повече. — Защо изобщо си се съгласил да поемеш тази работа, щом не проявяваш никакъв интерес към града, в който идваш?! Какво смяташе изобщо да правиш тук?

— Смятах да го разгледам с бившата си годеница — отговаря покорно Ед.

Поглеждам го стреснато. Отговорът му ме сваля на земята.

Годеница ли? Каква годеница?

— Докато тя не скъса с мен, само седмица преди полета ни до Лондон — продължава спокойно кавалерът ми. — Помоли компанията си да я прехвърли някъде другаде, но не в Лондон. Така се озовах пред огромна дилема — да дойда в Англия, да се концентрирам върху работата си и да дам максимума от себе си, или да остана в Бостън, където обаче ще я виждам почти всеки ден. Тя работеше в същата сграда като мен. — Прави пауза, след което допълва: — Както и любовникът й.

— О! — поглеждам го ужасено. — Много съжалявам! Аз… не знаех…