Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 168

Докато изричам всички тези думи, за момент ме осенява усещането за дежавю. Като че ли татко ми каза нещо подобно преди известно време във връзка с Джош. Нищо чудно дори да е използвал абсолютно същите думи.

Но онова беше различно. Така де, това си е съвсем различен сценарий, нали? Ние с Джош никога не сме планирали пътуване, нали? Или преместване в друг град. И ето че сега отново сме заедно. Да, ситуацията е съвсем различна!

— Животът е като ескалатор — допълвам с тона на мъдрец.

Когато татко ми го каза, аз се ядосах, защото той просто не ме разбираше. Но сега, когато аз съм тази, която дава съвети, нещата изглеждат някак си по-различно.

— Ескалатор ли? — поглежда ме изненадано Ед. — А аз си мислех, че е кутия шоколадови бонбони.

— О, не! Ескалатор! Определено! — отсичам. — Защото, нали се сещаш? Искаш, не искаш, той те носи нагоре. Ако искаш, би могъл да се насладиш на гледката и да се възползваш от всяка възможност, покрай която минаваш. Ако не го направиш, вече е твърде късно. Или поне така ми каза моят баща, когато скъсах с… един тип.

Изминаваме още няколко крачки и Ед внезапно пита:

— И ти послуша ли съвета на баща си?

— О… ами… — Отмятам коса, като избягвам да го поглеждам в очите. — Долу-горе.

Ед се заковава на място, поглежда ме съвсем сериозно и пита:

— Ти наистина ли успя в това продължаване напред? Лесно ли ти беше? Защото за мен определено не е!

Прочиствам гърло, за да печеля време. Всъщност какво съм направила аз не е толкова важно, нали? Така де!

— Според мен съществуват много дефиниции на продължаването напред — изричам, като се старая да запазя мъдрия си наставнически тон. — Вариациите са безброй. Всеки трябва да продължи напред по свой собствен начин.

Не съм съвсем сигурна, че искам да продължавам този разговор. Може би точно сега е моментът да си хванем такси.

— Такси! — вдигам ръка към едно преминаващо такси, но то профучава край нас и не спира, въпреки че лампичката му светеше в зелено. Мразя, когато правят така!

— Позволи на мен! — предлага си услугите кавалерът ми и излиза напред.

Аз пък вадя мобилния си телефон. Има една доста добра таксиметрова компания с миниколички, която използвам. Може пък да се съгласят да дойдат, за да ни вземат. Пъхвам се в един вход, за да намаля околния шум, набирам номера и зачаквам. За да установя, че всичките им таксита са заети и ще трябва да почакам най-малко половин час.

— Няма да стане — изричам и излизам отново на тротоара. Заварвам Ед, напълно вцепенен, до бордюра. Дори не се опитва да спре такси. — Какво става, не спират ли? — питам озадачено.

— Лара — изрича той и когато се обръща, забелязвам, че погледът му е станал стъклен. Този човек да не би да се друса? — Мисля, че трябва да отидем на танци!

— Какво?! — ококорвам се аз.

— Мисля, че трябва да отидем на танци — повтаря. — Това ще бъде най-добрият начин да завършим вечерта! Ей сега ми хрумна!