Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 169

Направо не мога да повярвам! Сейди. Отново!

Завъртам се на пета и започвам да оглеждам тъмнината около нас. Накрая я зървам — носи се във въздуха край близката улична лампа.

— Ти! — провиквам се вбесено, обаче Ед като че ли изобщо не забелязва.

— Тук наблизо има един нощен клуб — казва. — Хайде, да потанцуваме малко! Впрочем идеята е страхотна! Питам се как не можах да се сетя за това по-рано?!

— А ти откъде знаеш, че наблизо има нощен клуб? — срязвам го безцеремонно. — Нали изобщо не познаваш Лондон!

— Да бе, вярно! — кимва той и ме поглежда объркано. — Не знам защо, но сега съм сигурен, че тук, наблизо, има нощен клуб! — Посочва. — Ето там, третата врата вляво. Трябва да проверим!

— С удоволствие! — изричам мило. — Но първо трябва да проведа един телефонен разговор. Още сега! — Поглеждам многозначително към Сейди. — Защото ако не проведа този разговор, няма да бъда в състояние да танцувам!

С нацупена физиономия Сейди благоволява да се приземи на тротоара, а аз се престорвам, че набирам номер на телефона си. Толкова съм й ядосана, че направо не знам откъде да започна.

— Как можа да ме оставиш така?! — изричам с едва сподавен гняв. — Провалих се!

— Нищо подобно, справи се много добре! Наблюдавах те.

— Ти беше там?

— Почувствах се доста зле — отбелязва Сейди и поглежда уж разсеяно над рамото ми. — Върнах се, за да проверя дали си добре.

— Е, много благодаря! — просъсквам саркастично. — Много ми помогна! А сега какво е всичко това? — И кимвам по посока на Ед.

— Просто искам да танцувам — изрича тя отбранително. — Наложи се да прибягна до крайни мерки!

— Но какво си му сторила, за бога? Изглежда като ударен от гръм!

— Отправих някои… заплахи… — отвръща неопределено пралеля ми.

— Заплахи ли?

— Не ме гледай така! — нахвърля се най-внезапно тя върху мен. — Нямаше да ми се наложи да го правя, ако ти не беше такава егоистка! Знам, че кариерата ти е важна за теб, обаче аз искам да отида на танци! На истински танци! Знаеш го много добре! Нали точно затова всички сега сме тук? Тази вечер би трябвало да бъде моята! Обаче ти я обсебваш и за мен изобщо не идва ред! Не е честно!

Звучи така, сякаш всеки момент ще се разплаче. И внезапно аз се изпълвам с чувство за вина. Да, това наистина трябваше да е нейната вечер, а аз някак си й я отнех.

— Окей, права си. Хайде, да отиваме на танци тогава!

— Прекрасно! Ще си прекараме толкова добре! — възкликва тя, светкавично възвърнала доброто си настроение. — Насам! — И ме повежда по някакви тесни улички на квартал „Мейфеър“, където никога не съм идвала. — Почти стигнахме! Ето!

Озоваваме се пред дупка с име Танцов клуб „Фенерите“. Никога не съм чувала за нея. На входа стоят двама старчоци, полузаспали, и ни пускат вътре без никакви въпроси.

Слизаме по потънала в сумрак дървена стълба, за да се озовем във възголемичка зала с червен килим, полилеи, дансинг, бар и двама юначаги в кожени панталони, потънали в мирова скръб на бара. Диджеят на подиума е пуснал парче на Дженифър Лопес. Никой не си прави труда да си надигне задника.