Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 164

Ако направя още една голяма крачка, ще бъда на върха, откъдето ще мога безопасно да се измъкна през пожарния изход. Но с всеки опит да помръдна краката си по-нагоре камарата започва да се клати с такова отклонение, че аз ги дръпвам ужасено. Опитвам се да се поместя встрани, но наклонът става още по-голям. Имам чувството, че всеки момент ще се строполя на земята, която, за съжаление, не ми изглежда никак близо.

Поемам си дълбоко дъх. Не мога да стоя тук цял живот, я! Трябва да събера смелост и да се изкача до върха. Правя една голяма крачка, като поставям крака си на предпоследния стол от върха. Ала когато премествам тежестта си върху него камарата се накланя толкова много, че не успявам да сдържа писъка си.

— Лара! — Вратата се отваря с трясък и се появява Ед. — Какво, по дяволите…

— Помооощ!

Камарата столове се срива.

Знаех си, че изобщо не трябваше да местя крак, ама…

— Господи! — втурва се към мен той.

Не че точно ме хваща, а по-скоро омекотява падането ми с главата си.

— Ооох!

— Олелеее! — тупвам на пода.

Ед грабва ръката ми и ми помага да се изправя на крака, а после с болезнена гримаса разтрива гърдите си. Имам чувството, че май съм го сритала при падането си.

— Извинявай — промърморвам.

— Но какво правиш, за бога? — вторачва се невярващо в мен той. — Да не би да има някакъв проблем?

Поглеждам многозначително към вратата, от която се вижда банкетната зала. Той веднага я затваря и се обръща към мен вече с по-мек тон:

— Какво става?

— Не мога да правя магии — смотолевям, вторачена в краката си.

— Какво?!

— Не мога да правя магии! — повтарям и го поглеждам отчаяно.

Ед ме оглежда неуверено и промърморва:

— Ама ти… нали досега…

— Да, знам. Досега можех. Но вече не мога!

В продължение на няколко секунди Ед Харисън ме оглежда безмълвно. Очите му проблясват, когато срещат моите. Изглежда адски сериозен, като че ли някоя огромна международна корпорация е изправена пред банкрут и той в момента обмисля план за спасението й.

Същевременно — и незнайно защо — изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в смях.

— Искаш да ми кажеш, че твоите мистериозни източни сили за разчитане на човешките мисли са те напуснали? — изрича накрая.

— Да — отронвам тихо аз.

— И да имаш някаква представа защо?

— Не. — Свела глава, аз потътрям крак на пода като провинила се ученичка.

— В такъв случай просто излез и го кажи пред всички!

— Не мога! — извивам ужасено. — Всички ще си помислят, че съм ги измамила! Нали досега бях Великата Лара?! Не мога просто да изляза и да кажа: „Извинявайте, но повече не мога да чета мисли!“.

— Разбира се, че можеш!

— Не мога! — тръсвам глава. — Нищо не мога! Трябва да тръгвам! Трябва да избягам!

И тръгвам обратно към пожарния изход, обаче Ед ме сграбчва за ръката и твърдо отсича:

— Никакво бягане! Не си го и помисляй! Обърни ситуацията в твоя полза! Можеш да го направиш! Хайде!

— Ама как? — ококорвам се аз.

— Поиграй си с тях! Поднеси им представление! Може и да не можеш да разчетеш мислите им, но със сигурност можеш да ги разсмееш! Така, когато после си тръгнем, ти ще си останеш Великата Лара — за всички присъстващи! — Поглежда ме с присвити очи и добавя: — А ако си тръгнеш сега, ще бъдеш запомнена само като Великия провал!