Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 146

Софи Кинсела

Все още не съм в състояние да асимилирам факта, че пралеля ми някога е била влюбена. Особено след като ме насоли така жестоко заради Джош. След като толкова време се преструваше, че не й пука за нищо, касаещо сърдечните въпроси.

— Откриха скиците — казва тя, след като смехът й заглъхва. Прегръща коленете си и допълва: — Той беше художник. Много обичаше да ме рисува. Родителите ми бяха скандализирани.

— Че какво му е лошото на това някой да те рисува?! — провиквам се изумена аз. — Би трябвало да са щастливи от този факт! Така де, това си е повече от комплимент един художник да…

— Гола.

— Гола ли?!

Вцепенявам се. Но и не мога да не й се възхитя. Лично аз никога не бих позирала гола пред когото и да е. За нищо на света! Не и ако художникът не позамаже малко някои подробности или… каквото правят там художниците.

— Върху мен беше метнато парче коприна, разбира се — продължава тя. — Но въпреки това родителите ми… — Не довършва и стисва устни. — Беше драматичен ден. Денят, в който откриха скиците.

Поставя ръка на устата си. Знам, че не трябва да се смея, знам, че в разказа й няма нищо смешно, но въпреки това не мога да се сдържа.

— И са видели твоите… твоето…

— Изпаднаха в истерия — казва тя и се изсмива. — Смешна ситуация, но същевременно кошмарна. Неговите родители също побесняха. Гласяха го за адвокат. — Поклаща глава и изрича тъжно: — Но от него никога не би станало добър адвокат. Беше една огромна развалина. По цели дни и нощи рисуваше, наливаше се с вино, пушеше цигара от цигара и гасеше фасовете в палитрата си… Всъщност и двамата живеехме така. Аз прекарвах нощите при него, в студиото му. В колибата в градината на родителите му. Наричах го на галено „Винсент“, на Ван Гог. А той ме наричаше „Мейбъл“. — Тук пак се изсмива тъжно.

— Мейбъл ли? — сбърчвам объркано нос.

— В къщата им имаше една прислужница. Казваше се Мейбъл. Аз веднъж му казах, че това е най-грозното име, което някога съм чувала, и че би трябвало да я накарат да се прекръсти. И той автоматично започна да ме нарича Мейбъл. Жестока гадина си беше.

Тонът й е все така саркастичен, но в очите й се забелязва някакво странно пламъче. Не съм съвсем наясно дали й се иска да си припомня всичко това или не.

— Ти наистина ли… — започвам, но не се осмелявам да продължа. Иска ми се да я запитам дали наистина го е обичала, ала тя и без това не забелязва реакцията ми, потънала в мислите и спомените си.

— Измъквах се от къщата вечер по тъмно, когато всички заспяха. Смъквах се по бръшляна… — Не довършва. Погледът й се рее в далечината. И виждам как очите й постепенно се изпълват с тъга. — Ала когато ни разкриха, всичко се промени. Него го изпратиха веднага във Франция, при някакъв чичо, „за да осмисли приоритетите си“. Сякаш някой беше в състояние насила да го накара да спре да рисува!

— Как се казваше този художник?

— Стивън Нетълтън — отговаря Сейди, въздъхва тежко и отронва: — Не съм изричала това име на глас в продължение на… седемдесет години. Най-малко.

Седемдесет години ли каза?