Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 148
Софи Кинсела
Внезапно ме озарява вдъхновение.
— Хей, дали все още не е жив? Бихме могли да го издирим! Например чрез „Гугъл“ или да отскочим до Франция, или… Все ще го открием някак си!
— Няма смисъл. Той почина много млад — отсича Сейди. — Дванайсет години, след като напусна Англия. Докараха тленните му останки вкъщи и го погребаха в селото. По същото това време обаче аз вече живеех в чужбина и, естествено, никой не се сети да ме покани. Не че щях да отида де!
Толкова съм ужасена, че не намирам какво да й кажа. Значи той не само че я е напуснал, ами и е умрял! Това е отвратителна история с още по-отвратителен край и вече ми се иска изобщо да не бях отваряла дума за това.
Сейди се вторачва невиждащо през прозореца. Лицето й е изнурено, кожата — по-бледа от всякога, а под очите й личат огромни сенки. В сребристосивата си рокля прилича на нежен елф. Усещам как в очите ми напират сълзи. Тя е обичала този художник — това е съвсем очевидно. Под маската си на нахакана и лекомислена млада дама тя наистина го е обичала. И сигурно го е обичала цял живот.
Как е възможно той да не е отвърнал на чувствата й?! Мръсно копеле! Ако беше все още жив, щях да отида да го намеря и да му хвърля един хубав бой! Ако ще да е някой немощен старец с двайсетина внуци и правнуци!
— Тъжна история — отронвам и подсмърквам. — Много тъжна.
— Изобщо не е тъжна! — срязва ме със старата си вятърничавост Сейди. — Просто такъв е животът! Има и други мъже, и други страни, и друг живот! И точно затова съм толкова сигурна! — Тук се обръща рязко към мен и ме поглежда в очите. — И точно затова те моля да ми повярваш!
— За какво да ти повярвам? — вдигам изумено очи към нея аз. — Какво искаш да кажеш?
— Че никога няма да успееш да оправиш нещата с твоя човек! Имам предвид онзи твой Джош.
— И защо? — настръхвам аз. От къде на къде сега пък й хрумна да въвлече и Джош във всичко това?
— Защото можеш да си мечтаеш колкото си искаш, но ако той
С тези думи тя ми обръща гръб, свива колене, прегръща ги тъжно и зарейва поглед някъде навътре в себе си.
Петнайсета глава
Добре де, не се паникьосвам. Даже никак. Нищо, че вече е сряда, а аз все още не разполагам с решение на проблема, да не говорим пък за Джанет Грейди, която ми диша все по-плътно във врата.
Намирам се някъде отвъд паниката. В променено състояние на съзнанието. Като същински йога.
Такава съм си аз.
Целият ден ми минава в старателно и последователно избягване на разговорите с Джанет. Кейт веднъж й каза, че съм в тоалетната, после бях на обяд, след това пък бях приклещена в тоалетната, а накрая я чух да изписква отчаяно: „Не мога да я притеснявам! Нямам право, Джанет! Нямам представа кой е този кандидат! Джанет, не ме заплашвай, моля ти се!“.