Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 147

— И какво стана после?

— Никога повече нито се видяхме, нито се чухме, нито си писахме — казва с равен тон тя.

— Ама защо?! — възкликвам ужасено. — Ти не си ли му писала?

— О, писах му и още как! — засмива се горчиво тя със смях, който ме кара да потръпна. — Всеки ден писмата ми летяха за Франция! Но той никога не ми отговори. Родителите ми казваха, че съм била наивна глупачка. Твърдяха, че просто ме е използвал и ме е захвърлил. В началото не им вярвах, дори ги мразех, че говорят така за него. Обаче после… — Вдига очи и вирва брадичка, сякаш иска да ми каже: „Само да си ме съжалила!“. После продължава: — Бях точно като теб. „Той ме обича, наистина ме обича!“ — имитира ме с превзет глас. — „Ще пише! Ще се върне при мен! Не може да не ме обича!“ И знаеш ли как се почувствах, когато накрая дойдох на себе си?

Настъпва напрегната тишина.

Когато тя не продължи, аз отроних:

— И ти какво направи тогава?

— Омъжих се, разбира се! — Отново предизвикателно вирнатата брадичка. — Венчавката беше извършена от бащата на Стивън — той беше нашият викарий. Стивън няма начин да не е знаел, но не изпрати дори картичка!

Тук тя отново млъква, а аз потъвам в мислите си. Значи тя се е омъжила просто за да отмъсти на голямата си любов! В това няма никакво съмнение! И точно затова е ужасно! Нищо чудно, че бракът й е бил толкова краткотраен.

Чувствам се напълно покрусена. Изобщо не трябваше да я притискам да ми разказва всичко това. Нямаше никакъв смисъл да събуждам болезнените й спомени. Но просто си помислих, че тя ще ми отвърне с някой забавен, пикантен анекдот и така ще разбера като какъв точно е бил сексуалният живот през двайсетте години на двайсети век.

— А не ти ли е хрумвало да последваш твоя Стивън във Франция? — не се сдържам да не попитам аз.

— Как пък не! Аз да не би да съм си плюла на гордостта?! — възмутено възкликва тя, а на мен ми идва да я срежа с думите: „Да, ама виждаш ли аз как си върнах моя любим?!“.

— А запази ли някои от тези скици? — продължавам да ровя аз.

— Да, скрих няколко — кимва Сейди. — Имаше и една голяма картина. Той ми я подари тайничко, точно преди да замине за Франция, а аз я скрих в избата. Родителите ми изобщо не разбраха за нея. Но после, както знаеш, къщата изгоря и всичко заедно с нея.

— Жалко! — въздъхвам аз. — Би било добре да я имаме днес.

— Че защо?! На мен изобщо не ми пука за тази картина. Защо да ми пука?!

Заглеждам се в нея как навива в забрава полата около пръста си, отдадена на спомени.

— Може пък той изобщо да не е получил писмата ти — опитвам се да й вдъхна някаква надежда аз.

— О, сигурна съм, че ги е получил! — отсича рязко тя. — Знам го, защото съм сигурна, че отиваха в пощата. Изнасях ги нелегално и лично ги пусках.

Не, това вече на нищо не прилича! Да изнасяш нелегално писма! Как е възможно през двайсетте все още да са нямали мобилни телефони?! Представете си само колко много недоразумения биха могли да бъдат избегнати, ако техниката в онези години е била по-напреднала! Например ерцхерцог Фердинанд би могъл да изпрати на своите хора един бърз есемес от рода на: „Мисля, че някакъв хахо ме преследва!“. И хоп! Нито щеше да бъде убит, нито Първата световна война щеше да избухне! А Сейди би могла да звънне на нейния човек, да си поговорят, както се полага и…