Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 127
Софи Кинсела
— Моля? — смръщва се Сара.
— Аз само… телефона. Хендсфри, нали знаеш! — И докосвам ухото си, след което бързо се вмъквам в колата.
Вратата се затваря и секунда след това ние се отправяме тържествено към портите на имението. Поглеждам дали стъклената преграда е вдигната, след което се отпускам назад в седалката, поглеждам към Сейди и възкликвам:
— Това е невероятно! Как я намери?
— Просто отидох да поразгледам — свива рамене тя. — Прегледах всички шкафове и чекмеджета, дори и сейфа.
— Влизала си в сейфа на чичо Бил?! — ахвам аз. — Аууу! И какво има там?
— Разни хартии и отвратителни бижута — махва пренебрежително с ръка пралеля ми. — Тъкмо се канех да се откажа, когато на излизане минах покрай една тоалетка и случайно я зърнах.
Направо не мога да повярвам! Кожата ми не ме побира от яд! Чичо Бил си седеше срещу мен и без да му мигне окото, ме лъжеше, че не знае нищо за тази огърлица! Мошеник! Лъжец!… Дааа, трябва ни план за действие! Бръквам в чантата си и вадя оттам бележник и химикалка.
— Тук нещо става! — отбелязвам, докато междувременно записвам в бележника си на нова страница и с големи букви „ПЛАН ЗА ДЕЙСТВИЕ“. — Със сигурност има някаква причина, поради която той я е откраднал, и причина, поради която сега лъже! — Потривам отчаяно чело. — Но каква? Защо тази огърлица е толкова важна за него?! Знаеш ли нещо друго за нея? Да не би да има някаква история… някаква колекционерска стойност?
— Това ли е всичко, което смяташ да направяш? — избухва внезапно Сейди. — Да говориш и да опяваш? Просто трябва да я вземем! Трябва да прескочиш прозореца и да я вземеш! Веднага!
— Моля? — Вдигам очи от бележника си.
— Няма да бъде никак трудно — допълва уверено Сейди. — Можеш да си събуеш обувките.
— Ясно.
Кимвам. Но ако трябва да бъда честна, не се чувствам особено добре подготвена за подобен ход. Да се върна веднага в къщата на чичо Бил? Без да си съставя план?
— Единственият проблем е — изричам след кратък размисъл, — че той има много охрана, аларми и други подобни неща.
— Е, и?! — поглежда ме с присвити очи Сейди. — Да не би да те е страх от няколко аларми?
— О, не! — побързвам да отрека. — Разбира се, че не!
— О, страх те е! — избухва саркастично тя. — Честно да ти призная, никога през живота си не бях виждала подобна задръстенячка като теб! Не искаш да пушиш, защото било опасно! Носиш предпазен колан в колата, защото било опасно! Не ядеш краве масло, защото било опасно!
— Не съм казвала, че кравето масло е опасно! — срязвам я възмутена аз. — Просто… нали знаеш… зехтинът има по-добри мазнини…
Не довършвам. Презрението, изписано върху лицето на пралеля ми, е твърде непоносимо.
— Та ще се покатериш ли през онзи прозорец, за да вземеш огърлицата ми? — повтаря тя.
— Да — отговарям само с една идея закъснение. — Разбира се, че ще го направя.
— Е, какво чакаш тогава? Спри колата!
— Престани да ме командваш! — срязвам я набързо. — И без това тъкмо това се канех да направя!
Привеждам се напред, отварям стъклената преграда между мен и шофьора и казвам: