Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 125

Очаквам да стана свидетел на поредната снизходителна въздишка, на празен поглед или на някой пренебрежителен коментар. Обаче изобщо не очаквам да го видя как се вкаменява. Не очаквам да го видя как настръхва и очите му започват да шарят като на подплашено теле.

Докато наблюдавам реакцията му, аз също се втрещявам от изумление. Значи той знае за какво говоря! Той знае за огърлицата!

Ала точно в следващия момент уплахата изчезва от очите му и той пак придобива обичайната си престорена любезност. Реакцията е толкова мигновена, че се питам дали не съм си въобразила онова предишно изражение.

— Огърлица значи, а? — Отпива спокойно от кафето си и пише нещо на клавиатурата си. — Искаш да кажеш нещо, принадлежало на Сейди?

Усещам, че цялото ми тяло настръхва. Ама какво става тук, моля ви се?! С очите си видях, че той знае за какво става въпрос! Сигурна съм! Защо сега се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал?!

— Да. Просто едно старо бижу, което се опитвам да издиря. — Нещо дълбоко в мен ми подсказва да запазя самообладание и да се правя на незаинтересована. — Сестрите в старческия дом споменаха, че била изчезнала, та… — Не отлепям очи от чичо Бил, очаквайки някаква издайническа реакция, обаче той се владее перфектно.

— Интересно. И защо толкова ти трябва тази огърлица? — пита с нехаен тон.

— О, няма особена причина. Просто видях една снимка на Сейди от сто и петия й рожден ден, на която е с нея, та си казах, че би било хубаво да открия огърлицата.

— Любопитно. — Ръцете му спират да пишат. — Може ли да видя тази снимка?

— Опасявам се, че не я нося.

Този разговор става все по-странен. Имам чувството, че съм на тенискорта и двамата с чичо ми си подхвърляме небрежно топки, полагайки неистови усилия да не цапардосаме противника.

— Е, аз пък се опасявам, че нямам представа за какво ми говориш — отсича чичо Бил и оставя чашката си с кафе на бюрото, за да покаже, че аудиенцията е свършила. — Но времето ми е ценно, затова предлагам да смятаме разговора за приключен.

Бутва назад стола си, обаче аз не помръдвам. Той знае нещо за тази огърлица! Сигурна съм, че знае! Но какво мога да сторя аз? С какви варианти за действие разполагам?

— Лара? — Той вече е застанал до стола ми и чака.

Макар и неохотно, аз се изправям на крака. Когато се приближаваме до вратата, тя се отваря като по магия. Посреща ни Сара, зад която пристъпва от крак на крак Деймиън с блекбъри в ръка.

— Всичко наред ли е? — пита веднага той.

— Да, всичко е наред! — потвърждава чичо Бил. — Поздрави баща си от мен, Лара! Довиждане!

Сара ме хваща за лакътя и започва лекичко да ме избутва от кабинета на господаря си. С всяка следваща секунда шансовете ми се изпаряват. В отчаянието си сграбчвам бравата на вратата, обръщам се към чичо Бил и изричам:

— Жалко за тази огърлица, не мислиш ли? — Гледам го право в очите, надявайки се да провокирам някаква реакция. — Какво според теб се е случило с нея?

— Лара, ако бях на твое място, бих забравил за тази огърлица — изрича мазно той. — Сигурно се е изгубила преди много време. Деймиън, влез!