Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 126

Деймиън се стрелва покрай мен и двамата мъже се запътват към другия край на кабинета. Вратата вече се затваря. Вторачвам се в чичо Бил и ми идва да се пръсна на парчета от безсилие.

Но какво става тук, за бога?! Какво се върти около тази огърлица?

Трябва да говоря със Сейди, при това веднага! Още в тази минута. Въртя глава насам-натам, но от нея няма и следа. Типично! Сигурно си е намерила някой мускулест градинар и сега го опипва.

— Лара! — изрича Сара с напрегната усмивка. — Би ли свалила пръстите си от бравата, ако обичаш? Не можем да затворим вратата.

— А, да! — промърморвам и пускам бравата. — Само не се паникьосвай! Не възнамерявам да инсценирам седящ протест!

В очите на Сара проблясва уплаха при думата „протест“, което тя автоматично се опитва да замаже с изкуствен смях. Да, на тази жена й е крайно време да напусне работата при чичо Бил. Прекалено нервна е станала.

— Колата ти вече те очаква — изрича. — Ще те отведа.

Мамка му! Ако тя ме ескортира до колата, няма никакъв начин да се измъкна и да подуша наоколо. Да се поразровя в чекмеджета и шкафове.

— Едно кафе за из път? — пита Сара, докато вървим през приемната.

Едва сподавям желанието си да кажа: „Да, благодаря! Един «Старбъкс», ако обичаш!“.

Вместо това се усмихвам и изричам:

— Не, благодаря.

— Е, за нас беше удоволствие, че беше наш гост, Лара. — От престорената й любезност започва да ми призлява. — Заповядай и някой друг път!

Да бе, ще заповядам! Нали всъщност иска да каже: „Никога повече да не си припарила тук!“?!

Шофьорът на лимузината ми отваря вратата и аз тъкмо прекрачвам, когато пред мен се материализира Сейди и блокира пътя ми. Прическата й е леко поразрошена и едва си поема дъх.

— Намерих я! — обявява мелодраматично.

— Какво си намерила? — заковавам се аз с един крак в лимузината.

— В къщата е! Видях я в една стая на горния етаж, на една тоалетка! Моята огърлица е тук!

Втрещявам се. Да, знаех си! Знаех си, че тук има нещо!

— Напълно ли си сигурна, че е твоята огърлица?

— Разбира се, че съм сигурна! — провиква се възмутено тя и започва да жестикулира по посока на къщата. — Можех да си я взема! Дори се опитах да си я взема! Но, разбира се, не можах… — Цъква с език от безсилие.

— Лара, има ли някакъв проблем? — Отново Сара. Бърза надолу по стълбите. — Да не би нещо с колата да не е наред? Невил, всичко наред ли е? — обръща се смръщено към шофьора.

— Всичко си е съвсем наред! — размахва отбранително ръце той. — Тя просто започна да си говори сама!

— Желаеш ли друга кола, Лара? — Забелязвам, че Сара вече полага огромни усилия да съхрани любезните си маниери. — Или да бъдеш откарана някъде другаде? Невил би могъл да те закара навсякъде! А може би ще пожелаеш да го използваш за целия ден?

Да, тази жена определено няма търпение да се отърве от мен.

— Колата си е съвсем наред, благодаря! — изричам жизнерадостно. А после промърморвам тихичко: — Влизай в колата! Не можем да говорим тук!