Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 128

— Извинете, но в коли обикновено ми става лошо. Бихте ли спрели, за да изляза, моля? Ще се прибера с метрото. — Когато забелязвам смръщеното му лице в предното огледало, побързвам да го успокоя: — Не си мислете, че не харесвам карането ви или нещо подобно! Вие сте страхотен шофьор! Карате наистина много… много гладко!

Колата спира, шофьорът се обръща към мен и изрича несигурно:

— Заповедта ми е да ви откарам до вратата на дома ви!

— Не се притеснявайте! — махвам с ръка, като излизам. — Просто имам нужда от малко чист въздух! И много благодаря!

Вече съм на тротоара. Затварям вратата с трясък и помахвам любезно на горкия човечец. Той ме стрелва с подозрителен поглед, после прави троен завой и се насочва обратно към къщата на чичо Бил. Веднага щом се изгубва от погледа ми, аз се връщам обратно, като се старая да остана незабележима. Щом завивам зад ъгъла и зървам портите на имението на чичо Бил, се заковавам на място.

Портите са затворени и са доста масивни. Охраната не възнамерява да мърда от мястото си. Навсякъде се виждат камери. Човек не може просто да влезе в къщата на чичо Бил. Значи ми трябва стратегия. Поемам си дълбоко дъх и тръгвам към портите с най-невинната физиономия на света.

— Здравейте! Пак съм аз, Лара Лингтън! — изричам в интеркома за пешеходци. — Глупаво е, но си забравих чадъра!

Само след секунда охраната ми отваря входа за пешеходци и се привежда от прозорчето.

— Току-що говорих със Сара — казва. — Тя не си спомня нищо за вашия чадър, но вече идва насам.

— Няма нужда, аз ще я пресрещна! — изчуруликвам весело и тръгвам напред, преди той да успее да каже каквото и да било.

Така. Първото препятствие е преодоляно.

— Кажи ми, когато той отмести поглед от мен! — промърморвам на Сейди. — Кажи „сега“!

— Сега! — виква тя след броени секунди и аз се плъзвам светкавично в страничния шубрак. Правя няколко крачки в тревата, после се хвърлям на земята, претъркулвам се зад живия плет и се заковавам на място като същинска екшън героиня.

Сърцето ми бие като лудо. И дори не ми пука, че целите ми бедра са в синини. През живия плет зървам Сара да бърза по хрущящия чакъл с притеснено изражение на лицето.

— Къде е тя? — чувам гласа й пред портите.

— … преди секунда беше тук… — Озадаченият охранител.

— Ха!

Ама това „ха!“ може и да се окаже за мен. Като нищо ще започнат да ме търсят с ротвайлери!

— Къде е? — прошепвам към Сейди. — Насочвай ме! И се оглеждай за нежелани елементи!

Тръгваме напред през моравата по посока на къщата. Вървим на прибежки и прикляквания — тук редица жив плет, там водна каскада, още по-нататък поредната скъпарска скулптура, спечелила някаква награда. Когато някой мине покрай мен, замръзвам на място и затаявам дъх. Засега никой не ме забелязва.

— Ето там!

Завиваме зад ъгъла и Сейди кима по посока на френските прозорци на първия етаж. Всичките са широко отворени и извеждат на тераса със стъпала, които пък водят към градината. Значи в крайна сметка няма да ми се наложи да се катеря по бръшлян. Изпълва ме леко разочарование. Тъкмо се бях подготвила…