Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 129

— Пази ми гърба! — измънквам под нос към Сейди.

Събувам обувките си, примъквам се крадешком към стъпалата и ги вземам на два скока. После бавно и внимателно приближавам към френските прозорци, затаила дъх.

Ето я!

Лежи си на тоалетката, вътре в стаята. Дълги, двойни редици мъниста от проблясващо жълто стъкло, с изящен медальон във формата на водно конче, инкрустирано със седеф и обсипано с кристали. Огърлицата на Сейди! Вълнуваща и вълшебна, точно както я описа тя! Въпреки че е малко по-дълга, отколкото си я бях представяла, а няколко от мънистата са леко поизтъркани.

Взирам се в нея, преизпълнена от вълнение. След всичкото това време! След всичкото това търсене и надежди! След като тайничко съм се питала дали изобщо съществува… Ето я, тук е! Само на няколко крачки от мен! Бих могла просто да се пресегна и да я взема, без дори да влизам в стаята!

— Изумителна е! — обръщам се към Сейди със сподавен глас. — Това наистина е най-красивото нещо, което някога…

— Вземи я! — провиква се тя и започва да размахва отчаяно ръце. Огърлиците на врата й се раздрънчават. — Престани да говориш! Вземи я!

— Добре де, добре.

Дръпвам още малко френските прозорци, правя няколко предпазливи крачки вътре и тъкмо се пресягам да взема огърлицата, когато внезапно чувам стъпки, бързо приближаващи стаята. И само след някакви си наносекунди вратата се отваря. Мамка му! Някой идва!

В паниката си аз се дръпвам обратно на терасата и се снишавам встрани.

— Какво правиш? — вика Сейди отдолу. — Вземай огърлицата!

— Някой влезе в стаята! Ще го изчакам да излезе!

Сейди мигновено се озовава до прозореца и пъхва глава в стъклото на френските прозорци.

— Това е прислужницата! — изпепелява ме с поглед тя. — Трябваше да я вземеш!

— Ще я взема веднага щом тя излезе! Не се паникьосвай! Само наблюдавай.

Плъзвам гръб по стената, като се моля прислужницата или която и да е там да не вземе внезапно да реши да излезе на терасата, за да подиша чист въздух, и мисля за евентуални извинения в случай, че това стане.

Сърцето ми се разхлопва, когато забелязвам, че френските прозорци започват да се движат. Обаче не се отварят. Затварят се с тихо прищракване. А следващото, което чувам, е ключ в ключалката.

О, не!

Не, не и пак не!

— Тя те заключи отвън! — развиква се Сейди и започва да се щура между стаята и терасата. — А сега си отиде! Заключено е!

Разтърсвам френските прозорци, но те са стабилно заключени.

— Идиотка! — разпищява се Сейди, не на себе си от ярост. — Ти си пълна глупачка! Защо просто не я грабна още тогава?!

— Канех се! — срязвам я аз. — А ти трябваше да пазиш пред вратата, за да следиш да не идва някой!

— И сега какво ще правим?

— Не знам! Просто не знам!

Настъпва тишина. Двете се гледаме, едва поемайки си дъх.

— Трябва да си обуя обувките — изричам накрая.

Слизам по стъпалата и нахлузвам обувките си. А горе на терасата Сейди продължава да влиза и да излиза от стаята, като че ли няма сили да се раздели с огърлицата си. Накрая все пак се предава и се присъединява към мен на тревата. В продължение на няколко секунди нито една от нас не смее да погледне другата.