Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 124
Софи Кинсела
Зяпвам от изумление.
Резултат! Имам автоматичен резултат! Мисля, че трябва да стана частен детектив.
— Но защо си използвал името „Чарлз Рийс“?
— Лара! — поглежда ме чичо Бил и търпеливо въздъхва. — Навън имам много почитатели. Знаеш, че съм знаменитост. Има много неща, които правя, без да разгласявам. Благотворителни жестове, посещения по болниците… — Разтваря ръце. — Когато искам да остана анонимен, аз винаги ставам „Чарлз Рийс“. Представяш ли си каква суматоха щеше да настане в старческия дом, ако знаеха, че Бил Лингтън идва лично да посети старата дама? — И ми намигва съзаклятнически, при което аз не мога да не му върна усмивката.
Да, като че ли се връзва. Чичо Бил си е като същинска рок звезда. Няма съмнение, че ако иска да остане анонимен, трябва да приеме някакъв псевдоним.
— Но защо не сподели поне със семейството?! По време на погребалната служба каза, че никога не си ходил при леля Сейди!
— Да, знам — кима той. — Имах си основателни причини за това. Не исках останалата част от семейството да се чувства виновна, че и те не са се сетили да го направят. Особено баща ти! Той може да бъде много… докачлив понякога.
Докачлив ли? Татко никога не е бил докачлив!
— Не мисля, че с татко би имало проблеми — изричам сдържано.
— О, да, той е страхотен! — побързва да замаже положението чичо Бил. — Абсолютно фантастичен! Обаче надали е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън! Съчувствам му!
В душата ми се надига възмущение. Той е прав. Да, не е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън — защото Бил Лингтън е едно арогантно копеле!
Изобщо не трябваше да му се усмихвам! Ядосвам се, че няма никакъв начин да върна усмивката си назад.
— Мисля, че няма защо да съчувстваш на татко — отбелязвам колкото ми е възможно по-учтиво. — Защото той не се самосъжалява. Справил се е отлично с всичко в своя живот!
— Знаеш ли, че започнах да използвам баща ти като пример в моите лекции — прави се на замислен чичо Бил. — Две момчета. Израснали в едно и също семейство. С едно и също образование. Единствената разлика между тях е, че едното от тях е искало да постигне нещо. Едното от тях е имало
Звучи така, сякаш репетира реч за някое промоционално дивиди. Още малко и ще се пръсне от самочувствие. И от къде на къде всички ще искат да приличат на Бил Лингтън, ако смея да попитам?! Може пък мечтата на някои хора е
— Е, Лара — фокусира се той отново върху мен, — за мен беше удоволствие да се видим. Сара ще те изпрати…
Това ли е? Срещата ми завърши? Та аз дори не съм стигнала още до въпроса за огърлицата!
— Има и още нещо — побързвам да кажа.
— Лара…
— Изобщо няма да те бавя, обещавам! Само се питах, когато си бил при леля Сейди…
— Да? — Виждам как търпението му се изчерпва. Поглежда часовника си и докосва някакъв бутон на клавиатурата си.
О, господи! И как сега да го кажа?
— Знаеш ли нещо за… — Опитвам се да намеря подходящите думи. — Така де, виждал ли си… или може би да си взел — погрешка, разбира се… една огърлица? Дълга огърлица със стъклени мъниста и медальон с водно конче?
