Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 109

Да я вземат мътните моята пралеля!

— С удоволствие — изричам сковано на глас. — Благодаря ти, Ед! Много мило от твоя страна!

— Хубаво. Страхотно! Ще ти изпратя подробностите.

И двамата звучим така, сякаш четем от някакъв сценарий. Женвиев ни стрелка с поглед, напълно озадачена от видяното.

— Значи все пак сте двойка! — смънква накрая.

— Не сме! — провикваме се в хор ние.

— Няма начин! — добавям за по-сигурно аз. — Изобщо! Искам да кажа… никога! И след милион години!

Отпивам от шампанското си и доволно поглеждам към Ед. Аз ли си въобразявам или той наистина изглежда леко обиден от моите думи?

* * *

Оставам още двайсетина минути, през които съм принудена да слушам Женвиев как разказва буквално за всичките си почивки и местата, където е била. После Ед ме поглежда, свежда очи към празната ми чаша и казва:

— Не искам да те задържам.

Не искам да те задържам ли?! Добре че не съм хлътнала по този тип! И ако това не е евфемизъм за „Не мога да издържам и миг повече физиономията ти“, не знам друго.

— Сигурен съм, че си имаш планове за вечерта — добави от учтивост.

— Разбира се! — възкликвам ведро аз. — Всъщност наистина имам. Планове за вечерта! — Правя се, че си поглеждам часовника на ръката, и изписквам: — Божичко, трябва да бързам! Хората, които са ме поканили на вечеря, ще ме чакат! — И едва устоявам на изкушението да добавя: „В «Лайл Плейс», с шампанско“.

— Е, аз също имам планове — кимва той. — Така че… може би…

Той има планове за вечеря! Ама, разбира се! Сигурно си е уговорил среща с някоя друга, по-достойна от мен!

— Да. Благодаря. Беше… забавно.

И двамата се изправяме едновременно, махваме неопределено за довиждане към всички хора от бизнеса, насядали около нас, и се насочваме към изхода на бара.

— Ами — чуди се какво да каже Ед, когато се озоваваме на тротоара. — Благодаря за… — Привежда се, като че ли възнамеряващ да ме целуне по бузата, но после очевидно размисля и подава ръка. — Беше страхотно. Ще те уведомя за подробностите за предстоящата галавечеря.

Изражението му е толкова прозрачно, че е буквално за съжаление. Видно е, че вече се пита как въобще се е забъркал във всичко това — ала след като ме е поканил пред такава огромна тълпа, възпитанието му не му позволява да отмени поканата си.

— Е… аз съм насам — допълва.

— Аз пък съм натам — изчуруликвам веднага аз. — Още веднъж благодаря! Чао!

Извъртам се на пета и тръгвам надолу по улицата. Ама че фиаско се оказа тази вечер!

— Защо си тръгваш толкова рано? — обажда се ядосано Сейди в ухото ми. — Трябваше да му предложиш да отидете в нощен клуб!

— Имам си планове за вечерта, забрави ли? — изтъквам многозначително. — Както и той.

Внезапно се заковавам на място. Толкова бързах да се отърва от него, че съм тръгнала в обратната посока. Обръщам се и се оглеждам — от Ед няма и следа. Сигурно и той не е имал търпение да се измъкне от мен.

Стомахът ми вече къркори от глад и като че ли малко ми е жал заради мене самата. Обръщам се и тръгвам в моята посока. Знаех си, че трябваше да си направя някакви планове за вечерта! И тъй като всъщност нямам такива, влизам в близкия ресторант за бързо хранене и оглеждам щанда със сандвичите. Вземам си един за вкъщи и кутийка супа. После решавам да добавя към тях и шоколадов сладкиш. Майната им на килограмите!