Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 111

Накрая успявам да дръпна юздите на устата си. Защо изобщо трябва да се чувствам притеснена от създалата се ситуация? Не би ли трябвало той да се чувства притеснен?! И той е изловен в лъжа точно толкова, колкото съм и аз! Затова продължавам:

— Нали и ти имаше някакви планове за вечерта? Какво стана с тях? Или се притесняваш, че там, където отиваш, е толкова шикозно, че няма да сервират достатъчно храна? — И поглеждам към торбичката в ръката му, очаквайки с нетърпение да го видя как се изчервява.

Но на него дори окото му не трепва.

— Напротив, точно това са плановете ми за вечерта! Да си купя нещо набързо и да свърша някоя и друга работа. Утре рано сутринта излитам за Амстердам за една конференция, където ще изнасям доклад.

— О! — втрещявам се аз.

Лицето му е съвсем спокойно. Имам неприятното чувство, че казва истината. По дяволите!

— Ясно — кимвам. — Ами…

Настъпва неловка пауза, след което Ед учтиво кима и изрича:

— Приятна вечер!

И излиза спокойно от заведението, а аз го проследявам с усещането, че са ми подлели вода.

Джош никога не би ми подлял вода. Никога! Знаех си, че този тип не ми харесва!

— „Големият въпрос“? — прекъсва нечий глас мислите ми.

— Да? — Доста трудно, но успявам да се фокусирам върху кльощавия мъж пред мен. С небръснато лице, вълнена шапка и официалната табела на продавачите на списание „Големият въпрос“. И изпълвайки се с внезапна вина заради всичките пъти, когато съм бързала да подмина събратята му, аз решавам да се реванширам и с твърд глас изричам: — Разбира се! Ще взема пет! Много благодаря!

— И аз благодаря, девойче! — отвръща мъжът, кимва към роклята ми от двайсетте и допълва: — Хубава дрешка!

Подавам му парите и вземам петте си списания, след което се насочвам към касата. И междувременно в главата ми продължават да се въртят всички остроумни реплики, с които трябваше да затапя Ед Харисън. Например трябваше да се засмея жизнерадостно и да река: „Следващия път, когато си правиш планове за вечеря, Ед, напомни ми…“.

Не, трябваше да кажа: „Наистина, Ед, когато каза вечеря…“.

— Какво е това списание „Големият въпрос“? — изважда ме от моя транс Сейди. Примигвам няколко пъти, ядосвайки се по-скоро на себе си. Защо изобщо си хабя мислите за този човек? На кого му пука какво мисли той?!

— Това е списание за улицата — обяснявам. — Парите отиват за различни проекти за бездомните. Изключително благородна кауза.

Виждам я как обработва тази информация.

— Да, и аз си спомням за хора, които живееха на улицата — изрича отнесено. — След Голямата война. Тогава на всички ни се струваше, че страната никога повече няма да може да се изправи на крака.

— Съжалявам, господине, но не може да продавате списанието си тук! — чувам нечий любезен, но безапелационен глас и виждам как едно момиче в униформа извежда продавача на „Големия въпрос“ от ресторанта. — Съчувстваме на каузата ви, но политиката на компанията…