Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 18

— Използвам електронната поща само за да общувам с други съдебни лекари, с хора от Министерството на здравеопазването и с полицията. Трябва им нещо, което се запомня лесно. Освен това този адрес никога не е предизвиквал проблеми.

— Е, сега вече не е така. Добрата новина е, че може би тук ще намерим нещо, което ще помогне. Вероятно е оставил следа в компютъра.

— В Мрежата — поправих го аз.

— Да. Може би трябва да се обадиш на Луси.

— Бентън би трябвало да го направи — напомних му аз. — Не мога да я помоля да ми помага в работата само защото съм й леля.

— Тогава ще трябва да му се обадя и по този въпрос. — Марино си проправи път през купчините книги и списания и тръгна към вратата, после спря и се обърна към мен. — Надявам се, че имаш бира. Знаеш ли, не е моя работа, но все някога ще трябва да разговаряш с него.

— Имаш право. Наистина не е твоя работа.

3.

Сутринта се събудих от приглушеното барабанене на силен дъжд по покрива на къщата и от настойчивия звън на будилника. Беше твърде рано за ден, в който не би трябвало да бъда на работа, и ми хрумна нелепата мисъл, че през нощта месецът е станал ноември. Зимата не беше далеч. Свършваше още една година. Отворих капаците на прозорците и погледнах навън. Цветовете на розите ми бяха клюмнали до земята, а реката беше по-пълноводна и скалите, около които течеше, изглеждаха черни.

Почувствах се неудобно заради Марино. Бях го отпратила, без да го почерпя с бира. Но не исках да разговаряме за неща, които той нямаше да разбере. За него всичко беше лесно. Аз бях разведена. Съпругата на Бентън Уесли го бе напуснала заради друг. Двамата имахме връзка, следователно трябваше да се оженим. Известно време аз наистина си падах по този план. Миналата есен и зима с Уесли ходихме на ски, пазарувахме и готвехме в двора ми. Но съвсем не се спогаждахме.

Всъщност аз не го желаех в къщата си повече, отколкото исках Марино да седи на стола ми. Когато Уесли преместеше някоя мебел или дори слагаше чиниите и сребърните прибори в други шкафове и чекмеджета, аз изпитвах таен гняв, който ме изненадваше и изумяваше. Още докато беше женен, не мислех, че взаимоотношенията ни са редни, но тогава повече се радвахме един на друг, особено в леглото. Опасявах се, че неуспехът ми да изпитам нещо към него ще разкрие черта на характера ми, която няма да мога да понеса.

Потеглих към Института по съдебна медицина, където работех. Чистачките на колата се движеха неуморно, също като дъжда, който барабанеше по покрива. Движението не беше оживено, защото беше едва седем и небето над Ричмънд бавно се изсветляваше в дъждовната мъгла. Отново се замислих за снимката. Представих си как постепенно се появи на екрана на компютъра ми и по гърба ми полазиха ледени тръпки. Уплаших се, когато ми хрумна, че човекът, който я е изпратил, е някой, когото познавам.

Излязох на Седма улица и поех по Шокоу Слип. В този ранен час луксозните ресторанти бяха тъмни. Минах покрай паркинги, които започваха да се пълнят, и се насочих към четириетажната сграда, където работех. Не повярвах на очите си, когато на мястото ми на паркинга, обозначено със знак, на който пишеше „Главен съдебен лекар“, видях телевизионен новинарски микробус. Хората от екипа знаеха, че ако чакат там достатъчно дълго, търпението им ще бъде възнаградено с появата ми.