Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 19

Спрях близо до тях и им направих знак да се махнат. Но вратите на микробуса се отвориха, отвътре изскочиха оператор с камера и репортерка с микрофон и тръгнаха към мен. Смъкнах стъклото няколко сантиметра и недружелюбно казах:

— Преместете се. Паркирали сте на моето място.

Те не обърнаха внимание на думите ми. Появи се и осветител с прожектор. За миг застанах неподвижно и се вторачих в тях. Гневът ме вкамени. Репортерката препречи вратата на колата ми и пъхна микрофона през пролуката на стъклото.

— Доктор Скарпета, ще потвърдите ли, че Касапина отново нанесе удар? — попита тя високо, а камерата започна да снима. Прожекторът ме заслепи.

— Преместете микробуса си — с желязно спокойствие казах аз и се вторачих в нея и в обектива.

— Вярно ли е, че е намерен още един труп?

Дъждът се стичаше по качулката й. Тя бутна микрофона още по-навътре в колата ми.

— За последен път ви казвам да махнете микробуса си от мястото ми за паркиране — рекох като съдия, който се готви да отсъди незачитане на съда. — Влезли сте в чужда собственост.

Операторът започна да ме снима от друг ъгъл. Прожекторът блестеше в очите ми.

— Жертвата беше ли разчленена като останалите…

Репортерката измъкна микрофона точно преди да вдигна стъклото. Включих на скорост и дадох на заден ход. Екипът се разпръсна, а аз завъртях колата на триста и шейсет градуса. Гумите се плъзнаха, когато спрях точно между микробуса и сградата, без да им оставям място за маневри.

— Чакайте малко!

— Хей! Не можете да постъпвате така!

Лицата им изразяваха недоумение. Слязох от мерцедеса си, хукнах към вратата на Института и я отключих.

— Чакайте! — продължиха протестите. — Не можем да излезем оттук!

Тръгнах по коридора, оглеждайки се да видя кой друг е дошъл. Белите плочки бяха безупречно чисти. Въздухът миришеше на дезодорант. Приближих се до моргата и в същия миг вратата от неръждаема стомана се отвори.

— Добро утро! — изненадано се усмихна Уинго. — Дошла си рано.

— Видя ли някого навън, когато дойде?

Той изглеждаше озадачен.

— Не. Но това беше преди час.

Уинго беше единственият член на екипа ми, който редовно идваше на работа преди мен. Беше строен, привлекателен, с хубави черти, рошави черни коси и старателен до невъзможност. Почистваше телените четки, миеше микробуса и анатомичните вани по няколко пъти седмично и вечно лъскаше неръждаемата стомана, докато не блеснеше като огледало. Работата му беше да поддържа чистотата в моргата и той я вършеше с прецизността и гордостта на военен. Нито един от двама ни не допускаше немарливост и не смеехме да изхвърляме опасните отпадъци, нито дори да се шегуваме с мъртвите.

— Трупът от сметището е в хладилника — каза Уинго. — Да го извадя?

— Нека да изчакаме да свърши съвещанието на персонала. Колкото по-дълго се охлажда, толкова по-добре. Пък и не искам никой да го види.