Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 15

— За аутопсията ли говориш? — попитах.

— Да.

— Вероятно след няколко дни.

— Защо?

— Най-важното е външният преглед. Дълго ще се занимавам с това. — Видях, че интересът му намаля. — Трябва да претърся боклука за улики, да махна мазнините и плътта от костите, да намеря ентомолог, за да уточни възрастта на личинките, да определя кога тялото е било изхвърлено и така нататък.

— Обади ми се веднага щом откриеш нещо — каза той.

Григ тръгна с мен, поклати глава и тихо каза:

— Когато преди много години се уволних от армията, желанието ми беше да стана полицай. Не мога да повярвам, че там има такива хора.

— За щастие не всички са като него — отговорих аз.

Излязохме навън. Линейката бавно си проправяше път сред облаци от прахоляк. Работниците миеха камионите. Стигнахме до колите си. Григ спря пред мерцедеса ми и го огледа.

— Чудех се на кого е — с възхищение каза той. — И аз ще си купя такъв.

Усмихнах му се, отключих вратата и казах:

— Липсват му важните неща като сирена и сигнална лампа.

Григ се засмя.

— Марино и аз обичаме да играем боулинг. Но той е най-лошият спортист, когото познавам. Пие бира и се тъпче. После мисли, че всички лъжат. Последния път доведе едно момиче. — Той поклати глава. — Тя крещеше като проклетите Флинтстоун. И беше облечена като тях. С прилепнала по тялото рокля от плат, имитиращ леопардова кожа. Липсваше й само кокал в косите. Е, кажете му, че ще поговорим.

Григ тръгна, подрънквайки с ключовете на колата си.

— Благодаря за помощта, детектив Григ — извиках аз.

Той кимна и се качи във форда си.

Когато проектирах къщата си, направих така, че мокрото помещение да е непосредствено до гаража, защото след посещенията на сцени на произшествия като тази, не исках мирисът на смърт да прониква в стаите, където живеех. Слязох от колата и веднага сложих дрехите си в пералнята, а обувките и ботушите — в мивката, където ги изтърках с дезинфекционен препарат и твърда четка.

Облякох халат, отидох в банята и дълго се обливах с гореща вода. Бях изтощена и обезсърчена. В момента нямах сили да си представя коя е убитата и прогоних от съзнанието си всички образи и миризми. После си налях питие, направих салата, мрачно се вторачих в бонбоните за Деня на вси светии и се замислих за растенията, които чакаха да бъдат засадени на верандата. Сетне се обадих на Марино и казах:

— Слушай, мисля, че Бентън трябва да дойде в моргата утре сутринта.

Последва дълго мълчание.

— Добре — рече той. — Това означава, че искаш да му кажа да си вдигне задника и да дойде в Ричмънд. Или ти ще му го кажеш?

— Ако нямаш нищо против, ти му кажи. Страшно съм уморена.

— Няма проблем. В колко часа?

— Когато иска. Ще бъда там цял ден.

Преди да си легна, отидох в кабинета си, за да проверя електронната си поща. Луси рядко се обаждаше, когато можеше да използва компютъра, за да ми съобщи как е и къде се намира. Племенницата ми беше агент на ФБР, технически специалист в екипа за освобождаване на заложници, и за кратко време можеше да се озове на другия край на света.

Досущ вечно безпокояща се майка, аз често проверявах дали има съобщения от нея, плашех се в дните, когато пейджърът й не отговаряше, и я изпращах за военновъздушната база „Андрюс“, за да се качи заедно с мъжете агенти на поредния товарен самолет „С-141“.