Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 132

Достатъчно добре знаех, че когато вирусът се разпространява, клетките трябва да бъдат захранвани. Това се правеше с розовата хранителна среда, която на всеки няколко дни трябваше да бъде добавяна с капкомер. Фактът, че хранителната среда не бе станала светложълта, означаваше, че културата е захранена скоро, през последните четири дни. Смъртдок беше педантичен. Той отглеждаше с любов и грижи смъртоносния вирус. Въпреки това на пода имаше две счупени епруветки. Вероятно ги бе бутнал заекът, докато бе подскачал насам-натам. Според мен в караваната не бе извършено самоубийство, а се бе случил непредвиден инцидент, който бе принудил смъртдок да избяга.

Разгледах кухнята. Единствената чиния и единствената вилица бяха измити и сложени да съхнат на хавлия до мивката. На шкафовете грижливо бяха наредени подправки, кутии със зърнени храни, ориз и пакетчета със зеленчукова супа. В хладилника имаше мляко, ябълков сок, лук и моркови, но не и месо. Затворих вратата и озадачеността ми нарасна. Кой беше смъртдок? Какво бе правил в тази каравана ден след ден освен вирусните си бомби? Гледаше ли телевизия? Четеше ли?

Започнах да търся дрехи и издърпах чекмеджетата, но там нямаше нищо. Ако бе прекарвал много време тук, защо не си беше донесъл други дрехи освен онези на гърба си? Защо нямаше снимки и лични вещи или книги, учебници и каталози за поръчка на лабораторни принадлежности, тъканни култури и справочници за инфекциозни болести? И какво бе станало с превозното средство, което бе докарало караваната? Кой бе потеглил с него и кога?

В спалнята прекарах повече време. Мокетът беше потъмнял от кръвта, която бе оставила следи и в другите помещения, докато изнасяхме трупа. Не долавях никаква миризма и не чувах нищо, освен циркулирането на въздуха в защитното ми облекло. Дръпнах покривката на леглото и видях измачкани чаршафи и възглавница, на които някой бе спал. Намерих къс сив косъм и го взех с пинсета и в същото време си спомних, че косата на мъртвеца беше дълга и черна.

На стената бе окачена евтина репродукция на морски пейзаж и аз я взех, за да видя дали пише къде е сложена в рамка. Канапето от другата страна на леглото беше тапицирано в яркозелен винил. Отгоре имаше саксия с кактус — единственото живо нещо в караваната освен съдържанието на инкубатора и на камерата за дълбоко замразяване. Докоснах пръстта. Не беше твърде суха. После сложих саксията на пода и вдигнах седалката на канапето.

По паяжината и праха разбрах, че от много години никой не го е отварял. Видях гумено коте, избеляла синя шапка и надъвкана лула. Нямах усещането, че тези неща принадлежат на човека, обитавал караваната последен. Нито дори че са били забелязани от него. Запитах се от кого всъщност е била използвана караваната, сетне запълзях на колене и намерих гилза и зарядна торбичка, които също пуснах в пликче за веществени доказателства.