Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 130

— Защо? — Бях по-скоро любопитна, отколкото изненадана.

— Мисля, че още не си погребала Марк. И докато не го направиш, не трябва да се омъжваш. Няма да си изцяло отдадена на съпруга си.

Натъжих се и в същото време се зарадвах, че Луси не може да ме види в тъмното. За пръв път през живота си разговаряхме като близки приятелки.

— Наистина не съм преживяла смъртта му и мисля, че никога няма да я преживея — казах аз. — Предполагам, че той беше голямата ми любов.

— Да, знам. Безпокоя се, че ако се случи нещо, ще остана съвсем сама. А не искам до края на живота си да нямам онова, което имам сега. Да няма с кого да разговарям за всичко. Някой, който да държи на мен и да е мил. — Тя се поколеба и следващите й думи бяха по-остри. — Някой, който не ти завижда и не те използва.

— Луси, Ринг никога повече няма да бъде полицай, но единствено ти можеш да се пребориш с влиянието на Кари върху себе си.

— Но тя няма влияние над мен — ядоса се Луси.

— Разбира се, че има. Знам това. И също съм й адски ядосана.

Луси не каза нищо за миг, после тихо заговори.

— Какво ще стане с мен, лельо Кей?

— Не знам, Луси. Не знам отговорите на всички въпроси. Но обещавам, че ще бъда до теб.

Криволичещият път, който я бе завел до Кари, накрая отново ни върна при майката на Луси, сестра ми. Припомних си младите си години и бях откровена с Луси за брака си с бившия й вуйчо Тони. Обясних й как се чувства човек на моята възраст и че вероятно няма да имам деца. Небето просветля и се съмна. Във фоайето ни чакаше шофьорът на командира на базата, млад редник, който вероятно още не се бръснеше.

— Има още един човек, който дойде веднага след вас — каза той и си сложи слънчеви очила. — От Вашингтон. ФБР.

Редникът, изглежда, изпитваше страхопочитание от това и явно нямаше представа каква е Луси.

— Какво работи във ФБР? — попитах го аз.

— Мисля, че е учен. Важна клечка — отговори младежът, оглеждайки Луси, която изглеждаше поразително дори когато не беше спала цяла нощ.

Ученият се казваше Ник Голуи, шеф на отдел „Бедствия“ към Бюрото и прочут специалист по съдебна медицина. Познавах го от години и когато Ник влезе във фоайето, двамата се прегърнахме, а Луси се ръкува с него.

— Приятно ми е да се запознаем, специален агент Фаринели. Повярвайте, чувал съм много за вас. И така, ние с Кей ще свършим мръсната работа, докато вие си играете с компютъра.

— Тъй вярно, сър — мило каза Луси.

— Може ли да се закуси тук някъде? — обърна се Голуи към редника, който се смути и изведнъж стана стеснителен.

Шофьорът подкара шевролета на командира на базата. Небето изглеждаше безкрайно. В далечината на запад се извисяваха разпокъсани планински вериги, а около нас имаше високи пустинни растения и недоразвити поради липсата на дъжд иглолистни дървета. Огромната база — с бункери с амуниции, оръжия от Втората световна война и космическа техника — се намираше на шейсет и пет километра. В пустинята имаше следи от сол и пресъхващи древни реки. Забелязахме антилопа и орел.