Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 124

— Ела тук — казах аз, приклекнах и протегнах ръка.

Заекът ме гледаше с розовите си очи. Дългите му уши потрепваха.

Започнах внимателно да се промъквам към него. Нямах намерение да го оставям, защото заекът беше жив източник на разпространение на заразата.

— Хайде, ела, нещастно зайче. Обещавам, че няма да ти сторя зло.

Това животинче явно беше чудовището, ужасило рейнджъра.

Взех го и усетих, че сърцето му бие като обезумяло. Върнах заека в клетката, после отидох в задната част на караваната. Мъртвият мъж лежеше по очи върху мокета, оцветен в тъмночервено от кръвта. Косите му бяха къдрави и черни и когато го обърнах по гръб, разбрах, че послесмъртното вкочаняване е настъпило и преминало. Якето и панталонът му бяха изцапани. Ръцете бяха огромни и с мръсни нокти, а мустаците — неподдържани.

Съблякох го до кръста, за да проверя утаяването на кръвта по посока на гравитацията след смъртта. Лицето и гърдите бяха червеникаволилави, а там, където тялото бе лежало на пода, имаше белезникави петна. Не видях следи от преместване след настъпването на смъртта. Беше прострелян веднъж в гърдите от упор, вероятно с двуцевката „Ремингтън“, която лежеше до лявата му ръка.

Сачмите бяха близо една до друга и образуваха голяма дупка с назъбени краища в средата на гърдите. По дрехите и кожата беше полепнал бял нагар. Измерих дължината на ръцете му и на пушката и не ми стана ясно как би могъл да стигне до спусъка. Не видях и нищо, с което би могъл да си помогне. Претърсих джобовете, но не намерих карта за самоличност, нито портфейл, а само джобно ножче. Острието беше издраскано и огънато.

Излязох от караваната. Учените от екипа на Военния институт по заразни болести бяха неспокойни, досущ като хора, които заминават някъде и се страхуват да не изпуснат самолета. Те се вторачиха в мен. Марино се бе дръпнал встрани. До него стоеше младият рейнджър.

— Сцената на престъплението е силно заразна — съобщих аз. — Мъртвият е бял мъж без документи за самоличност. Някой трябва да ми помогне да изнеса трупа.

— Ние ще го приберем — каза капитан Кларк.

Кимнах и добавих:

— Направете аутопсия. Може да извикате някой от кабинета на съдебния лекар в Балтимор за свидетел. Караваната е другият проблем. Трябва да бъде закарана на безопасно място. Веществените доказателства трябва да бъдат събрани и обеззаразени. Откровено казано, това е извън рамките на нашите възможности. Ако нямате помещение за обеззаразяване, което да побере такова голямо нещо, по-добре я закарайте в Юта.

— В Дъгуей ли?

— Да. Може би полковник Фуджицубо ще ви помогне.

Дъгуей Прувинг Граунд беше главният изпитателен полигон за химична и биологична защита. За разлика от Военния институт по заразни болести, който се намираше в центъра на гъсто населена Америка, Дъгуей разполагаше с огромните пространства на пустинята Грейт Солт Лейк. Там се изпробваха лазерни устройства, различни видове бомби, димни завеси и илюминации. Освен това в Дъгуей се намираше единствената лабораторна камера в Съединените щати, в която можеше да се обработи превозно средство с размерите на боен танк.