Читать «Ключова дума» онлайн - страница 4

„Намести го.“

Не искаше да го прави, но послуша гласа.

„Страхотна си — оцени я нещото в главата й. — Искам те с тази рокля довечера.“

„Аз… “

„Не си луда“

„Какво става с мене? “

„Навяхваш си мозъка, за да си вършиш работа.“

„Каква ми е работата? “

„Животът не е само работа“, измъкна се гласът.

Стори й се, че се усмихва, но може ли глас да се усмихва…

Калина механично плати роклята, механично прибра старите си дрехи в торбичката, която й даде младата продавачка и механично тръгна към офиса. Погледите на мъжете по улицата я изпиваха, като че ли отиваше да живее вътре в тях, а без тях преставаше да я има. Знаеше, че е хубава жена, но никога досега не бе усещала толкова осезателно какво предизвиква у мъжете. Ужасно болезнено беше, мъчително и унизително. Опита се да се изправи срещу проблема, да среща погледите на минувачите, за да ги накара да се почувстват неудобно от това, че я разсъбличат, но тогава стана още по-лошо. От всеки минувач все едно я гледаше Саша. Саша по дънки, Саша с костюм, Саша с обица, Саша с кожено яке, Саша по анцуг… нисък Саша, висок Саша, дебел Саша, Саша с брада, рус, чернокос, кестеняв, Саша с излъскани обувки, опърпан Саша… Саша еднокрак просяк, седнал на тротоара. Саша полицай. Саша пред чейнджа… Все Саша. Навсякъде Саша.

С ужас се взря през стъклото в пазача на пропуска и чак след като се убеди, че възрастният човек по нищо не прилича на Саша, се втурна в сградата, като че ли вътре щеше да избяга от себе си. На входа обаче едва не се сблъска със Саша, този път от плът и кръв. Отдръпна се инстинктивно и го пропусна да излезе.

„Не се издавай, че си ме познала“ — прозвуча в главата й.

Закова се на място и го проследи с поглед до синия „Крайслер“ на паркинга. Той се качи и потегли без да я погледне.

„Махай се веднага оттам! “

Качи се разтреперана в стаята си и веднага си сипа уиски.

„Още ли не знаеш кой съм? “

Първата глътка я опари, втората приятно се разля по тялото й. Всичко това беше абсолютна глупотевина, измишльотина, плод на страховете й, на преживяното, на постоянното напрежение, в което живее. Кой знае в коя точка на земното кълбо се намира сега Саша и вероятно изобщо не си спомня за нея. А човекът с „Крайслера“ просто прилича на него. Хората си приличат, затова са хора.

„Всеки момент ще се отвори вратата и онзи, когото наричаш шефа, ще… “

Влезе Шефа, издокаран за празненството с гълъбово син костюм. Новата му прическа — скосена отзад, обемна на темето и зад ушите, му придаваше вид на добро момче, на човек, на когото може да се разчита. Точно такава невинност излъчваше погледът му, когато пристигна на летището с ковчега.

— Нещо не е наред ли? — недоверчиво попита той — Костюмът ли не ми стои добре, или не ти харесва как съм се подстригал?

Скова я страх. Животински страх.

„Аз съм страх. Целият ми живот е страх. Страхът е моята същност. Страшно е да си страх… “

„Много поетично се изразяваш. Направо художествено. Казах ти, че ще влезе. Гледай да не усети нищо.“

Отпи яка глътка и се насили да се усмихне:

— Изглеждаш чудесно. Знаеш ли, този човек, който си тръгна…