Читать «Ключова дума» онлайн - страница 6

— Фирмата плаща! — открои се гръмкият глас на Шефа. — Фирмата плаща!

Отпусна се като дроб в мъртвата хватка на бияча и изгуби съзнание.

Люлееше се напред-назад, все едно, че беше кораб, изоставен на произвола на съдбата в бурно море. Всеки тласък преобръщаше вътрешностите й и предизвикваше непоносимо гадене. В такт с ритмичното клатене в гърба й ту се появяваше, ту изчезваше остра болка. С усилие повдигна клепачи. Тежаха, все едно бяха оловни. Отвори очи тъкмо когато охранителят свършваше в нея. Лежеше върху бюрото си, малката черна рокля беше вдигната над кръста й, а клавиатурата на компютъра се впиваше в гърба й и ужасно й убиваше. Едрото тяло на мутрата потръпна няколко пъти конвулсивно и се отпусна върху нея, притисна я и й изкара дъха. Заля я миризма на прокисващата сметана, полепнала по костюма му. Зави й се свят и повърна върху него, а задникът й се стовари върху клавиатурата. После отново изгуби съзнание.

Трепереше от студ. Отвори с усилие очи и се надигна. Не можеше да разбере защо е толкова тъмно. Цепеше я глава, при всяко движение вътрешностите й се преобръщаха. Без резки движения, предупреди се сама, това му е майката на махмурлука. Седна предпазливо и чак тогава си даде сметка, че е на улицата и досега е лежала на тротоара срещу тумбестата къща в баровския квартал. Напипа до себе си нещо твърдо. Вдигна го и установи, че това й е чантата. Празна. Нямаше и GSM-а, нямаше й парите, нямаше й личната карта. Нямаше и спомен как се е озовала тук. В съзнанието й като снимка се вклиниха охранителят, компютърът, костюмът с вкиснала сметана по реверите. Какъв кошмарен сън! Мъчеше я жажда. Облиза устни. Горната беше подпухнала и разцепена. Съпротивляваше се в началото и мутрата я удари… Господи! Не беше сън! …

„Стани и влез в къщата.“

Залитайки, Калина се подчини. Металната врата беше отключена, а вътре миришеше на спарено. Опря се на стената, намери пипнешком ключа и запали лампата. От светлината още повече я заболя глава, но нямаше избор, не знаеше къде отива, налагаше се поне да гледа. Без да се отделя от стената на зиг-заг влезе в просторна стая, в която имаше само разтегателен диван, масичка и чисто нов телевизор с плосък екран. Върху масичката се мъдреше начената бутилка руска водка. Добра се до дивана и пи направо от шишето. Треморът намаля, главата я поотпусна.

„Вземи лист и пиши! “

„Нямам лист.“

„Погледни отдясно на дивана! “

Калина се наведе и вдигна сякаш нарочно оставени там лист и химикалка.

„За какво са ми? “

„Запиши думите ми! Ще ти кажа истината, за да разбереш какво ти се е случило.“

Нещо пъстро на олющения тапет отсреща привлече вниманието й. Това беше нейният портрет, същият онзи, който преди почти 15 години й беше показал Саша.

„Мислех, че чрез тази картина ще мога да контролирам живота ти, където и да си. Всъщност и сега бих могъл да го правя, но… не мога.“

Калина стана и свали портрета от стената.

„Аз го нарисувах, нямаше никакъв приятел.“

Тя опря картината в коляното си я пречупи. Стъпка скъсаното платно, падна обратно на дивана, пи още и се разплака.