Читать «Ключова дума» онлайн

Освен морето и лодката нямаше нищо. И морето сякаш го нямаше, толкова спокойно и лазурно беше. И звънеше пронизително. Тя не беше сама в лодката. С нея имаше още някой. Саша. Това беше Саша. Държеше веслата, гребеше със замах…

Напипа си GSM-а някъде на пода до леглото и се обади, но отсреща й отвърна мълчание. Някой или искаше, но не можеше да говори, или можеше, но не искаше. Пресегна се и запали нощната лампа. Нямаше четири.

— Ало? — предпазливо повтори тя. — Ало?

Мълчанието стана напрегнато, хем заплашително, хем предупреждаващо. Изключи телефона, наля си авиаторска доза чисто уиски, изпи го на екс и се унесе.

Орнаментите по високия гипсов таван хвърляха причудливи сенки по стъклата на библиотеката, а одеалото, небрежно захвърлено върху вишневия диван, все още пазеше очертанията на Саша. Предметите знаеха къде е, но оплетени в неуловимите нишки на мълчалив заговор, не й казваха. Объркана и тъжна, тя излезе на балкона и се загледа в едрите парцали сняг, които се сипеха от ниското като окачен таван сиво небе. Рязък звън наруши призрачната тишина. Калина се хвърли към телефона, но не го намери на обичайното му място върху масичката в хола. Нямаше го никъде, но въпреки това продължаваше да звъни. Този път беше будилникът. Софийското слънце се беше издигнало високо в небето, а ниският таван на панелния й апартамент заплашваше да я захлупи.

Задачите прииждаха една през друга, затрупваха я, всяка следваща се оказваше по-спешна от предишната. Шефа имаше рожден ден и предстоящият купон в новия му ресторант лакомо поглъщаше деня. Той непрекъснато се интересуваше как върви подготовката, крещеше й работи ли, или си пипа оная работа, сменяше си нарежданията през три минути. След обед я прати до банката да тегли пари. Искаше голяма сума, каквато едва ли щяха да й дадат без заявка от предния ден, но беше длъжна да опита. Още не беше стигнала, когато Шефа пак й се обади и се разкрещя къде ходи. Преди да успее да му обясни, че тъкмо влиза в банката, той й нареди да стои там, където е. Вече й бил пратил шофьора си с личното си „Ауди“, за да му докарат някакъв изключително важен човек. Трябвало да му го доведе на всяка цена, ако ще да го изчука. Сто на сто щеше да види и чуе нещо нездравословно. Шефа я пускаше на партньорите си само в изключителни случаи. Водеше се технически сътрудник, но през нея минаваше какво ли не, включително и сделки, за които всеки момент можеха да й резнат главата до кръста. Беше приела нещата такива каквито са с примирение. Петгодишният й син си искаше своето, а след смъртта на мъжа си можеше да разчита единствено и само на себе си.

Шофьорчето не й каза къде отиват и кого ще търсят, а и тя не попита. Обърканите улички на тузарския квартал ги отведоха пред тумбеста стара къща с олющена на места мазилка. Стените й се трупаха около еркерен прозорец, върху който на магия пазеше равновесие мансарда с натруфено балконче. И за капак — чисто нова метална врата. Липсваха й само кокошите крака. Зад мръсното стъкло на изпъкналия прозорец обаче стоеше не баба Яга, а онзи от съня. И да вярваше, и да не вярваше на очите си, беше той. Саша. Студентското й гадже. Невъзможната й любов. Гледаше я с възхищение. И както я гледаше, престана да стои на прозореца. Възхищението му обаче остана. Възхищение само по себе си. Обади й се Шефа й и каза да се връща в офиса, човекът сам дошъл при него. Калина не го послуша. Позвъни продължително, но звънецът отекна някак глухо, на мъртво навътре в къщата. Никой не й отвори. Натисна дръжката, вратата беше заключена. Погледна пак към тумбестия прозорец. Нищо. Побиха я тръпки.