Читать «Ключова дума» онлайн - страница 2

„Привидяло ми се е, помисли си тя. Сигурно е от алкохола. Напоследък пия прекалено много.“

Върна се в колата, за всеки случай хвърли още един колеблив поглед към къщата и се качи, а възхищението я последва.

Саша учеше космически технологии и му беше забранено да контактува с чужденци. Забраната, опасността, на която се излагаха, направи от кратката им лав стори вълнуващо приключение. Виждаха се тайно в голям апартамент на пъпа на Москва, зад паметника на Юрий Долгоруки, където, както й обясни Саша, по принцип живеел негов приятел, който воюва в Афганистан. Точно него сънува на разсъмване.

Там винаги се намираше студена водка, макар Горби да беше забранил алкохола, червен хайвер, шампанско, шоколадови бонбони и изобщо — от пиле мляко. Имаше и огромна вана, и блестящи от чистота чаршафи, които сякаш се перяха, гладеха и сгъваха сами. Калина и Саша не се уговаряха предварително, но почувстваше ли нужда от него, тя винаги го намираше там.

„Аз те викам телепатично — шегуваше се Саша. — Човек може да направи каквото си поиска с друг човек, стига да знае как.“

Той често й говореше за силата на думите. Според него всеки човек си има своя дума, в която е скрит ключът към душата му. Следеше внимателно кои думи употребява тя, а понякога дори записваше разговорите им на касетофон. Малко странен беше, но точно това го правеше невероятно привлекателен. Веднъж я изненада с неин портрет, който негов колега нарисувал, без да я е виждал. Приликата беше толкова поразителна, че чак я уплаши.

„Чрез този портрет винаги и навсякъде ще бъда с теб“, каза й Саша, там живееше непознато семейство. Хората не бяха чували нито за Саша, нито за афганския му приятел.

Оттогава Москва се затвори в себе си. Без Саша стана чужда и недоброжелателна, дори враждебна. Оказа се, че е разкривала пред Калина само онези свои страни, които Саша бе искал тя да познава. Всъщност и той не беше московчанин, родното му селище се намираше някъде далече в Поволжието, но тромавата, огромна и капризна руска столица го обичаше и закриляше. Калина се чувстваше предадена, защото заради него бе обикнала Москва и много я заболя да разбере, че градът никога не я е харесвал. Без Саша животът там й изглеждаше като черна дупка, но нямаше как, трябваше да се гмурне в него.

Няколко месеца по-късно Калина се омъжи за Галин. Неин състудент. Българин. След година завършиха и се прибраха в България Живяха заедно девет години. По незначителни поводи помежду им избухваха страшни скандали. Извиняваха се един на друг, обещаваха си, че повече няма да се карат, но раздразнението се зараждаше наново, растеше и пак избухваше. Веднъж Галин й каза, че въпреки изключително сериозния й недостатък да изстисква пастата за зъби от средата на тубата, тя е неговата голяма любов. Шегата я подразни. В устата на мъжа й думата „любов“ й прозвуча омърсена. Разкрещя му се, сбиха се, той й насини окото, а тя му пукна ребро с точилката. До вечерта прокърви и я взеха в болница за задържане. По това време Галин и неговият най-добър приятел — също техен състудент от Москва, вече бяха регистрирали офшорката в Малта. Галин така и не видя сина си. В деня, в който изписаха Калина и детето, съдружникът му го докара от острова в запечатан ковчег. Починал от мозъчна травма вследствие на автомобилна катастрофа, нещо такова пишеше в смъртния акт. Приятелят му й разказа колко нелепо и случайно е загинал съпругът й и я взе на работа във фирмата, която вече беше изцяло негова. Фирмата бързо се разрасна, а той от най-добрия приятел на мъжа й от само себе си се превърна в Шефа. След около година той вече беше герой на новото време, преуспяващ бизнесмен, създал работни места, довел чужди инвеститори, помогнал на националната икономика. Калина обаче беше наясно, че той просто беше върнал изнесените пари обратно, пари, изнасяни с куфарчета в чужбина в началото на демокрацията, пари, заради които, както тя подозираше, Галин беше убит. Да, това беше така, но в първата година на новия, 21-и век вече никой не го помнеше, а и не искаше да си спомня.