Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 91

Имах обаче още една професия.

Мияч на чинии.

Няма значение колко хора са без работа, за миячи винаги ще се намери място. Предния ден, докато крачех от граничния пропускателен пункт към Армията на Спасението, бях забелязал три ресторанта, на чиито витрини висяха обяви „Търси се мияч“. Обърнах им внимание, защото по дългия път от Масатлан времето ми стигна да призная пред себе си, че нямам друго умение за продан.

Нямах какво още да предложа. Не бях ръкоположен в този свят, нямаше и да ме ръкоположат, защото не можех да представя диплома от семинария или богословски колеж, нямах дори подкрепата на някоя примитивна секта, която не придава значение на училищата, а разчита на вдъхновение от Светия дух.

Определено не бях и инженер.

Не можех дори да си намеря работа като преподавател по онези предмети, които владеех добре, защото вече не бях в състояние да представя какъвто и да било документ. Не можех даже да докажа, че съм завършил средно училище!

Общо-взето, от мен търговец не става. Вярно, проявих неочакван талант в сложното изкуство на професионалния ковчежник… но тук нямах никакви заслуги, никаква репутация. Един ден може би щях отново да се заема с това, но парите ни трябваха днес.

Какво ми оставаше тогава? Бях прегледал обявите за работа в забравения от някого в мисията „Ногалес Таймс“. За данъчен инспектор не ставах. Не бях механик. Не знаех какво значи „програмист“, но не бях такъв, както не бях и „компютърен“ не знам си какво. Нито медицинска сестра или изобщо някакъв специалист в областта на здравеопазването.

Можех да продължа до безкрай с изброяването на нещата, които не съм, но за една нощ нямаше да стана специалист. Това беше празна работа. Единственото, което можех да направя — което щеше да храни Маргрете и мен — беше онова, което волю-неволю вършех като пеон.

Един компетентен и надежден мияч на чинии няма да умре от глад. (Много по-вероятно е да умре от скука.)

В първия ресторант миришеше лошо и кухнята ми се стори мръсна, така че побързах да си тръгна. Второто място беше в кухнята на хотел от голяма верига, с няколко миячи. Шефът ме огледа и заяви:

— Тази работа е за мексиканци. Няма да ви хареса тук.

Опитах се да го разубедя, но той не ми обърна никакво внимание.

Третото място обаче беше точно това, което ми трябваше. Ресторант, малко по-голям от „Панчо Виля“, с чиста кухня и управител, който не виреше нос повече от нормалното.

Той ме предупреди:

— За тази работа се плаща минимално и не се предвиждат повишения. Едно ядене дневно за сметка на ресторанта. Ако те хвана да отмъкнеш нещо, ако ще клечка за зъби да е, изхвърчаш на момента. Втори шанс няма. Ще работиш колкото часа кажа и ще ти нагласям работното време както ми е удобно. В момента ще ми трябваш от обяд до четири и от шест до десет — пет дни седмично. Можеш да работиш и шест дни, но няма да има извънредно заплащане. За извънреден труд ще ти се плаща, ако се наложи да работиш повече от осем часа на ден или четиридесет и осем часа седмично.