Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 84

— Марго… Къде е ресторантът?

— Не знам. Какво става, Алек?

— Пак същата история — изрекох горчиво. — Светът се променя. Земетресението отмина, но градът, в който се намираме, е друг. Изглежда същият, но не е.

Бях прав само наполовина. Преди да се решим да слезем от хълма, грохотът започна отново. После люлеенето… последвано от все по-нарастващия шум и бясното разтърсване на земята. И този град беше разрушен! Видях още веднъж пречупването и сгромолясването на фара. Още веднъж църквата се срина до основи. Отново се вдигна облакът от прах и прозвучаха писъците и стенанията.

Вдигнах юмрук и го разтърсих към небето.

— Спрете, дяволите да ви вземат! Два пъти вече е прекалено!

Не ме порази гръм.

ХIII

Видях всички работи, които се

вършат под слънцето, и ето — всичко

е суета и гонене на вятър.

Еклисиаст 1:14

Ще прескоча следващите три дни, защото нищо приятно не се случи тогава. „Имаше кръв по улиците и прах.“ Оцелелите, онези от нас, които не бяха ранени, съкрушени от мъка, вцепенени или изпаднали в истерия — с една дума, малкото дееспособни — работехме сред развалините, опитвайки се да открием някой оживял под купищата тухли, камъни и мазилка. Но какво може да се направи с голи ръце срещу неизброимите тонове камък?

Какво може да се направи, когато дълго си копал и накрая откриеш, че си закъснял, че е било късно още когато си започвал? Веднъж чухме тихо скимтене, което ни заприлича на мяукане на малко коте, и започнахме внимателно да разравяме, като се стараехме да не натискаме това, което се намира отдолу и да отстраняваме камъните, без да разместваме другите под тях, за да не нараним затрупаното съществе. Най-сетне се добрахме до него. Беше дете — току-що умряло. Коремът му беше разкъсан, а главата му от едната страна беше размазана. „Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци.“ Извърнах глава и повърнах. Никога повече няма да прочета Псалм 137.

Прекарахме тази нощ по по-ниските склонове на Ледниковия хълм. След залез слънце прекратихме опитите да спасяваме затрупаните. Освен че тъмнината правеше по-нататъшната работа невъзможна, появиха се и мародери. Дълбоко бях убеден, че мародерът е потенциален насилник и убиец. Бях готов да умра за Маргрете, ако се наложи — но нямах никакво желание да умирам от безплодна галантност в стълкновение, което можеше да бъде избегнато.

Рано следобед на другия ден пристигнаха части на мексиканската армия. През това време не свършихме нищо полезно — повече ръчкахме из развалините. Няма да ви казвам какво открихме. Но войниците сложиха край дори и на това — всички цивилни бяха събрани на едно място и подгонени като стадо от полуострова и разрушения град към железницата отвъд реката. Там зачакахме — скорошни вдовици, мъже, току-що лишени от съпругите си, изгубени деца, ранени на импровизирани носилки и други, които можеха да ходят, хора без видими поражения, но безмълвни и с празни очи. Маргрете и аз бяхме сред щастливците — само гладни, жадни, мръсни и от главата до петите в синини, получени от лежането на земята по време на земетресението. Исках да кажа, по време на двете земетресения.