Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 85

Дали имаше още някой, преживял и двата труса?

Не смеех да попитам. Изглежда бях единственият наблюдател на тази смяна на световете — освен Маргрете, която на два пъти дойде с мен, защото я държах в прегръдките си. Дали наоколо нямаше и други жертви? Може би и на „Конге Кнут“ имаше такива, които си държаха езика зад зъбите? Как да попитам? Извинявай, амиго, това същият град ли е като вчера?

Бяхме чакали на гарата около два часа, когато пристигна армейска водоноска — по една алуминиева чашка вода за всеки оцелял и войник с щик край всяка опашка, за да въвежда ред.

Точно преди залез слънце водоноската се върна с още вода и със самуни хляб. Маргрете и аз трябваше да си разделим общата дажба от четвъртинка хляб. По това време пристигна на заден ход някакъв влак и военните започнаха да качват хората в момента, в който го разтовариха. Маргрете и аз пак имахме късмет — натикаха ни в пътнически вагон, докато повечето хора пътуваха в товарни.

Влакът потегли на север. Никой не ни попита искаме ли да тръгнем в тази посока, не ни поискаха и пари за път — целият Масатлан се евакуираше. Докато не се оправеше водоснабдяването, градът оставаше във владение на плъховете и мъртъвците.

Няма смисъл да описвам това пътуване. Влакът се движеше, ние търпяхме. При Гуаймас железницата се отдалечава от крайбрежието и поема право на север през Сонора към Аризона. Красива местност, но ние не бяхме в настроение да й се любуваме. Спяхме колкото беше възможно повече, а през останалото време се преструвахме, че спим. Всеки път, когато влакът спреше, част от пътниците изчезваха — освен в случаите, когато полицията успееше да ги върне и да ги натика обратно във вагоните. Докато стигнем Ногалес в Сонора, влакът вече се беше изпразнил наполовина. Местоназначението на онези, които оставаха, явно беше Ногалес в Аризона. Сред тях бяхме и ние.

Стигнахме граничната бариера рано следобед на третия ден след земетресението.

Натикаха ни в сградата на ареста точно оттатък граничната линия и някакъв мъж в униформа се обърна към нас на испански:

— Добре дошли, амигос! Съединените щати са готови да се притекат на помощ на съседите си във време на изпитания и Имиграционната служба на САЩ съкрати процедурата, за да можем бързо да се погрижим за всички ви. Отначало молим всеки от вас да мине през обезпаразитяване. После ще ви бъдат издадени зелени карти извън определената квота, така че ще можете да работите каквото пожелаете навсякъде в Съединените щати. На ваше разположение ще имате агенти по труда, които ще намерите веднага щом излезете от загражденията. Също и полева кухня, където ще ви дадат супа. Ако сте гладни, спрете тук и се нахранете за пръв път като гости на Чичо Сам. Добре дошли в „Лос Естадос Унидос“!

Няколко души имаха въпроси, но ние с Маргрете се насочихме право към вратата, водеща към помещенията за обезпаразитяване. Думата, обозначаваща тази санитарна процедура, ми се струваше някак обидна — изискването да те „обезпаразитят“ беше намек, че имаш паразити. Определено бяхме мръсни и раздърпани, а аз бях обрасъл с тридневна брада, но чак пък въшливи!…