Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 83

Грохотът се усили. Земята започна да се тресе. Маргрете седна.

— Алек, страх ме е!

— Не се бой, скъпа, аз съм тук.

Пресегнах се и я придърпах към себе си, притискайки я здраво, докато земята под нас се тресеше и тътенът все повече се усилваше, докато стана оглушителен.

Ако някога сте преживявали земетресение, колкото и слабо да е било, тогава ви е ясно и без думи какво изпитвахме. Ако никога не сте били свидетели на такъв трус, просто няма да ми повярвате — и колкото по-точно ви го описвам, толкова по-малко ще ми вярвате.

Най-лошото при земетресенията е това, че наоколо няма нищо стабилно, за което да се заловите… но най-плашещ е шумът, адският грохот във всичките му разновидности — трошенето на притиснатите една в друга скали под вас, трясъкът на рушащи се сгради, писъците на ужасените хора, виковете на ранените и затрупаните, воят и ревът на животните, застигнати от бедствието, което не разбираха.

И това нямаше спиране.

Ужасът продължи безкрайно, после дойде най-силният трус и градът се сгромоляса.

Аз го чух. Шумът, който беше достигнал предела си, сега стана двойно по-силен. Успях да се надигна на лакът и да се огледам. Куполът на базиликата се пръсна като сапунен мехур.

— Погледни, Марго! Не, недей, ужасно е!

Тя мълчаливо се надигна. Лицето й беше бяло като на мъртвец. Продължавах да я притискам към себе си и да гледам надолу към полуострова оттатък Cerro Vigia — там беше фарът.

Той се накланяше.

Докато го гледах, той се пречупи по средата и бавно и величествено се срина на земята.

Извън пределите на града край кея се виждаха аеропланите на бреговата охрана. Те подскачаха в някакъв бесен танц. Едното крило на новия аероплан се потопи, водата го подхвана… и тогава го изгубих от поглед, защото в този миг над града се вдигна облак — праха от хилядите тонове натрошена зидария.

Насочих погледа си към ресторанта и го открих: „EL RESTAURANTE PANCHO VILLA“. Докато се взирах, стената, на която беше окачена табелата, се нагърчи и рухна на улицата. Вдигналата се прах скри гледката.

— Маргрете! Свърши се. Ресторантът го няма. — Аз посочих нататък.

— Нищо не виждам.

— Казвам ти, че вече го няма. Разрушен е. Благодаря на Бога, че Аманда и момичетата днес не са на работа!

— Да. Алек, няма ли да свърши някога това?

И изведнъж се свърши — далеч по-внезапно, отколкото беше започнало. Като по чудо прахта беше изчезнала. Нямаше тътен, нямаше писъци на ранени и умиращи, нямаше рев на животни.

Фарът си беше на мястото.

Погледнах наляво от него, за да проверя там ли са аеропланите. Нямаше ги. Не се виждаха дори пилоните, към които трябваше да бъдат привързани. Насочих погледа си към града. Там цареше безметежно спокойствие. Базиликата беше незасегната и прекрасна. Потърсих с очи табелата на „Панчо Виля“.

Не можах да я открия. На ъгъла, където би трябвало да се намира ресторантът, имаше някаква сграда, но формата й и прозорците като че не бяха съвсем същите.