Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 86

А може и да бяхме. След един ден ровене из руините и още два, натъпкани заедно с още мнозина немити несретници като нас в не особено чист още в момента на качването вагон, можех ли с чисто сърце да твърдя, че нямам никакви паразити?

Процедурата не беше неприятна. Представляваше къпане под наблюдение с призиви на испански да измиете грижливо всички окосмени места с течен медицински сапун. През това време дрехите ми минаха през нещо като дезинфекция или стерилизация — в автоклав, струва ми се — и трябваше да чакам чисто гол двадесет минути, за да ми ги върнат, като с всяка измината минута все повече кипвах.

Но след като веднъж се видях облечен, ядът ми премина — беше ясно, че никой не се опитва съзнателно да ме унижи. Работата беше там, че всяка импровизирана процедура, целяща да внесе ред сред тълпите от хора в извънредни обстоятелства, почти неизбежно е пагубна за човешкото достойнство. (За мексиканските бежанци явно беше точно така, защото чувах мърморене.)

После отново трябваше да чакам, този път Маргрете.

Тя се появи на изхода откъм женското отделение, видя ме и се усмихна. Изведнъж всичко беше наред. Но как беше възможно човек да излезе от помещението за обезпаразитяване и да изглежда като манекен?

Тя се приближи и попита:

— Отдавна ли ме чакаш, скъпи? Извинявай. Вътре има дъска за гладене и ми се усмихна щастието да се добера до нея. Дрехите ми бяха в плачевен вид, когато излязоха от стерилизатора.

— Няма нищо — излъгах аз. — Изглеждаш чудесно. — (Сега вече не си кривях душата!) — Ще идем ли да обядваме? Боя се, че ще бъде супа.

— Има ли още някакви формалности за уреждане?

— Мисля, че най-напред е добре да опитаме супата. Зелени карти не ни трябват — те са за мексиканците. Ще трябва обаче да им обясня, че паспортите ни са изгубени.

Вече бях премислил всичко и го бях споделил с Маргрете във влака. Историята ни щеше да добие следния вид: ние сме туристи, отседнали в „Хотел де лас Олас Атлас“ на морския бряг. Когато започва земетресението, двамата сме били на плажа. Затова сме останали без дрехи, без пари и без багаж, а хотелът ни е разрушен. Имали сме късмет да оживеем, а дрехите на гърбовете си сме получили от мексиканския Червен кръст.

Тази история имаше две предимства: хотелът действително беше разрушен, а останалата част трудно можеше да бъде проверена.

За да стигнем до полевата кухня и казана със супата, трябваше първо да минем през опашката за зелените карти. В крайна сметка се добрахме до масата. Мъжът, седнал зад нея, ми пъхна под носа някаква бланка и каза на испански:

— Попълнете тук името си, най-напред фамилното. Нанесете адреса. Ако домът ви е разрушен, отбележете го и посочете друг адрес — на братовчед, баща, свещеник, или някой друг, чийто дом не е разрушен.

Подхванах тирадата си. Чиновникът вдигна поглед и изрече:

— Амиго, задържате опашката!

— Но аз нямам нужда от зелена карта! Не ми трябва зелена карта! Аз съм американски гражданин, който се връща от чужбина и се опитвам да ви обясня защо съм без паспорт. Същото важи и за съпругата ми.