Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 80

— Защо тогава не го забравим, докато не ни се удаде случай да попитаме сеньор Муньос?

— Марго, не те ли разстройва мисълта, че ще трябва да робуваме в тази кочина пет седмици повече?

— Разстройва ме, но не чак толкова. Винаги ми се е налагало да работя, Алек. Работата на кораба беше по-трудна от учителстването, затова пък можех да пътувам и да видя непознати места. Сервирането в ресторанта е малко по-тежко от почистването на стаите на „Конге Кнут“, но тук си ти и това компенсира всичко. Искам да отида с тебе в родината ти… но тя не е моя родина и желанието ми да замина не е толкова силно като твоето. За мен сега родината е там, където си ти.

— Скъпа, разсъжденията ти са толкова логични и разумни, толкова цивилизовани, че понякога направо ми връзваш ръцете.

— Не съм имала такова намерение, Алек. Искам само да спрем да се тормозим, докато не се срещнем със сеньор Муньос. А в момента имам желание да ти разтрия гърба, докато се отпуснеш.

— Убедихте ме, мадам! Но само при условие, че ми позволите да разтрия бедните ви уморени крачка, преди да започнете да масажирате гърба ми.

Този вариант устройваше и двама ни. „О, животът започва отново!“

Просяците не могат да бъдат придирчиви. На сутринта станах рано, видях се с разсилния на секретаря и научих от него, че не мога да се срещна със сеньор Муньос преди приключването на заседанията за деня, затова наполовина се уговорих за вторник след приключването на делата — казвам „наполовина“, тъй като задължението да се явим се отнасяше само за нас, но не и за секретаря. (Но ако е рекъл Бог, той щеше да бъде там.)

И така, във вторник както обикновено отидохме на излет, тъй като не можехме да се срещнем със сеньор Муньос преди четири следобед. Облеклото ни обаче беше празнично, а не като за пикник — тоест бяхме си обули обувките, бяхме се изкъпали сутринта, а аз бях избръснат и облечен в най-хубавите си дрехи (от стария гардероб на дон Хайме, но чисти и изгладени), вместо в износения панталон от бреговата охрана, с който работех в кухнята. Маргрете носеше пъстрите одежди, с които се беше сдобила през първия ни ден в Масатлан.

И двамата се постарахме да не се появяваме в съда потни и прашни. Защо си мислехме, че това има някакво значение, не мога да кажа. Но някак си бяхме убедени, че приличието изисква явяването ни в съда в най-добър вид.

Както обикновено, минахме край фонтана, за да се видим с нашия приятел Пепе, преди да свием към хълма. Той ни се усмихна с искрена радост и започна размяна на любезности, с които испанският е така богат, докато в английския почти не се срещат. Ежеседмичните ни посещения при Пепе се бяха превърнали във важна част от нашия социален живот. Вече знаехме повече за него — не от самия Пепе, а от Аманда — и това ме караше да го уважавам още повече.

Пепе не беше роден сакат (както си мислех по-рано). На времето бил шофьор и пътувал с камион през планините чак до Дуранго, а и по-далеч. После при катастрофата Пепе останал затиснат под купа железа в продължение на два дни, докато го открили. Закарали го в болницата „Света Богородица“ без някакви видими признаци на живот.