Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 56
Робърт Хайнлайн
После започнахме да връхлитаме горе-долу върху всяка десета вълна с невероятна сила. Още не мога да си обясня защо не се разбихме на парчета.
Изведнъж се озовахме на пет-шест метра над водата. Друсането спря, но вибрациите и воят на двигателя продължиха. Издигнахме се нагоре под невероятен ъгъл, после машината се наклони и се спусна надолу. Не знам как тази благословена вода успя да се задържи в стомаха ми.
Океанът се приближаваше към нас като непробиваема стена. Лейтенантът обърна глава и извика нещо.
Искаше ми се да му кажа да си гледа пътя, но не го направих.
— Какво каза той? — попитах.
— Каза да погледнем натам, накъдето сочи. Като наближим, ще ни покаже нещо. El tiburon blanco grande — голямата бяла акула, която за малко не ни изяде.
Можех да мина и без това. Действително, в средата на водната стена се виждаше сивкав призрак, цепещ вълните с перката си. Тъкмо когато си мислех, че всеки миг ще се стоварим върху нея, стената се отдръпна. Задните ми части бяха приковани към седалката, ушите ми бучаха и аз за пореден път с огромно усилие на волята едва се сдържах да не се нахвърля върху нашия спасител.
Машината полетя равномерно и изведнъж пътуването стана почти приятно, ако не се смятат грохотът и вибрациите.
Колко по-хубаво се пътуваше на въздушен кораб!
Неравните хълмове оттатък бреговата линия, които трудно се забелязваха от нашия сал, от въздуха се виждаха съвсем ясно. Както впрочем и брегът — поредица от красиви плажове и зад тях градът, към който се бяхме насочили. Сержантът се огледа, посочи нататък и заговори нещо.
— Какво каза?
— Сержант Роберто казва, че пристигаме тъкмо навреме за обяд — almuerzo, но за нас ще бъде desayuno — закуска.
Стомахът ми изведнъж реши, че не може да чака повече.
— Не ме е грижа как ще го нарекат. Кажи му да не си прави труд да готви коня — ще го изям и суров.
Маргрете преведе. Двамата ни домакини се засмяха, после лейтенантът насочи стремително машината надолу и я приводни, като през цялото време гледаше назад и говореше с Маргрете. Тя продължаваше да се усмихва, но ноктите й прокараха бразди в дясната ми ръка.
Слязохме от самолета. Никой не беше убит и все пак въздушните кораби са къде по-добри.
Обяд! Светът ми се виждаше в розово.
Х
С пот на лицето си ще ядеш хляба си,
докле се върнеш в земята…
Половин час след като летящата машина се приводни в залива на Масатлан, Маргрете и аз седяхме със сержант Домингес в столовата за редовите служещи от бреговата охрана. Бяхме закъснели за обяда, но ни обслужиха. Бяха ми дали дрехи — колкото да не съм гол — дочен панталон. Ала разликата между голотата и панталона е далеч по-голяма от тази между евтината работна дреха и най-разкошния хермелин. Опитайте и ще видите.
От мястото на кацането ни беше взела малка лодка, но после трябваше да прекося гол целия кей и да вляза в сградата на щаба, където се наложи да чакам, докато ми намерят панталон. Чужденците през цялото време ме зяпаха, а някои от тях бяха жени. Сега вече знам какво е да си изложен на всеобщо обозрение. Ужасно! Не съм се чувствал толкова смутен от времето на една злощастна случка в неделното училище, когато бях петгодишен.
